Натюрморт с гарвани
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #4
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12363-2
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Натюрморт с гарвани». Краткое содержание книги:
Внезапно този оазис на спокойствието е разтърсен от жестоко, странно и необяснимо убийство. Непозната жена е положена мъртва в средата на утъпкан кръг всред полето, заобиколена от набучени върху стрели гарвани. Местният шериф убеждава тълпата репортери, че случаят е изолиран, но много скоро от градчето един след друг започват да изчезват хора, за да се появят отново като безжизнен център на поредния зловещ натюрморт с гарвани…
С помощта на Кори Суонсън, деветнайсетгодишна бунтарка, която мечтае да се измъкне от капана на живота в затънтеното градче, специалният агент от ФБР Пендъргаст разравя тъмните истории на местните жители и мрачните мистерии, разигравани от убиеца в лабиринта на безкрайните царевични поля. Под тънката кора на провинциалното спокойствие се разкрива истинска бездна, кървав въртоп от шеметни събития, които въвличат всички в битката с невъобразимото зло, скрито в сърцето на малкия град.
Най-накрая Хейзън се оттласна от колата.
— Можете да вървите по пътя си — рече той.
— Тъй като проявихте интерес към нашето движение — каза Пендъргаст с мързеливо провлачен тон, — трябва да ви информирам, че ще преминем през града още веднъж, а може би и за пети път, докато госпожица Суонсън ми показва забележителностите. В крайна сметка аз наистина съм в отпуск.
Докато гледаше потъмняващото изражение на шериф Хейзън, Кори се запита дали тъй нареченият специален агент Пендъргаст наистина знаеше какво прави. В градче като Медисин Крийк не бе никак за препоръчване да си създаваш врагове като Хейзън. Тя самата бе имала глупостта да го стори.
— Благодаря ви за загрижеността, шерифе. — Пендъргаст се обърна към нея: — Ще продължим ли, госпожице Суонсън?
Тя се поколеба за миг и погледна шериф Хейзън. След зова сви рамене и си рече „майната му“, натисна педала на газта и потегли с леко изсвирване на гумите и нов облак черен дим.
Дванадесета глава
Слънцето залязваше в кървав парцалив облак на хоризонта, когато специален агент Пендъргаст излезе от ресторанта на Мейси, придружен от мъж с униформата на „Федеръл експрес“.
— Казаха ми, че ще ви намеря в ресторанта — рече мъжът. — Не исках да прекъсвам вечерята ви.
— Няма нищо — отвърна Пендъргаст. — Не бях особено гладен.
— Ако подпишете сега тук, ще стоваря всичко до задната врата.
Пендъргаст подписа предложения му формуляр.
— Госпожица Краус ще ви покаже къде да сложите всичко. Имате ли нещо против да погледна сам?
— Моля ви. Доставката ви заема половин камион.
Лъскавият камион на „Фед Екс“ бе паркиран пред ресторанта и никак не се вписваше в прашната, едноцветна улица. Пендъргаст надникна вътре. Покрай едната стена имаше може би дузина големи кашони. Някои от тях бяха с етикет „НЕТРАЙНО — ОПАКОВАНО С ЛЕД“.
— Всичко е от Ню Йорк — каза шофьорът. — Да не отваряте ресторант или нещо такова?
— Това е моето избавление от Мейси.
— Моля?
— Всичко изглежда наред, благодаря ви.
Пендъргаст се отдръпна и изгледа как камионът се плъзга и се стопява в гъстата като супа вечер. След това пое на изток, с гръб към умиращата светлина на хоризонта. След пет минути вече бе оставил зад гърба си градчето Медисин Крийк. Пътят се простираше пред него като тъмна линия в царевичните поля.
Ускори крачка. Задачата му бе неясна — по-скоро плод на интуиция, отколкото на увереност. Пендъргаст знаеше обаче, че интуицията е краен резултат от най-съвършеното обмисляне.
Сумракът и враните се надигнаха от нивите, а във въздуха се носеше миризмата на суха шума и пръст. Появяваха се светлините на фарове, уголемяваха се и някой огромен камион с ремарке профучаваше край него, оставяйки подире си прах и мирис на нафта.
На две мили извън града Пендъргаст спря. Тук от шосето тръгваше черен път, който се отклоняваше наляво между стените от царевица. Пендъргаст тръгна по него с дълги и безшумни крачки. Пътят започна да се издига по-стръмно, насочил се към тъмна група дървета на хоризонта, които обрамчваха три ниски хълмчета, очертаващи се на фона на сумрачното небе — Могилите. След като царевицата свърши, пътят се превърна в пътека. Отпред бяха дърветата, гигантски канадски тополи с масивни дънери, с корава като напукани камъни кора. По земята бяха разхвърляни строшени клони с прилични на обърнати нагоре птичи нокти клончета.
Когато навлезе в тъмните очертания на горичката, Пендъргаст спря и погледна назад. Теренът се спускаше плавно надолу към града. Далечните улични светлини образуваха светещ кръст в морето на тъмната вече царевица. Кланицата „Гро-Бейн“ бе разположена южно от града — отделна китка светлини в ниското. Рекичката течеше между тях — издаваше я виещата се между царевиците редица канадски тополи. Колкото и равнинен да изглеждаше пейзажът, той си имаше леки спускания и изкачвания, свои върхове и падини. Мястото, на което бе застанал, бе най-високото в цялата околност, на много мили разстояние.
Летният мрак се бе спуснал тежко върху земята. Ако не друго, въздухът бе станал още по-задушен. Няколко ярки планети светеха в умиращото небе.
Пендъргаст се обърна и навлезе по-дълбоко в мрака на дърветата, превръщайки се буквално в невидим с черния си костюм. Тръгна по пътека, която се виеше несигурно през зайчи храсти и дъбов шубрак. След още четвърт миля отново спря.
Могилите се намираха точно пред него.
Бяха три, ниски и широки, подредени в триъгълник, издигаха се на седем-осем метра над околната земя. Хълбоците на две от тях бяха ерозирали, разкривайки под насипа варовикови трегери и дебели дървени греди. Тук тополите бяха по-нагъсто и сянката — съвсем дълбока.