Вендета: Отмъщението на Лъки

Бриджит пристигна на приема на Уебстърови, сякаш че вече беше най-известният супермодел в света. Достатъчно дълго беше наблюдавала елитните момичета по подиумите, за да знае как да върви, как да изглежда. Видът й казваше: „Аз притежавам света, а всички вие сте кучета.“ Походката й го потвърждаваше. Бриджит ги беше усвоила и двете.

Тя беше използвала времето си, за да се облече за приема, пробвайки няколко тоалета, преди да се спре на убийствено късата черна рокля на Ерве Леже и доста високите ботушки на Маноло Бланик. Тя знаеше, че изглежда върховно без сутиен и с меднорусата си коса, небрежно спусната върху раменете.

Намерението й бе някой да я открие тази вечер, защото беше убедена, че всеки момент кариерата й на модел ще започне.

Родителите на Нона я поздравиха на вратата, сепнати от нейното преображение. Те си я спомняха като хубава скромна блондинка. Сега тази изключителна красавица се движеше сред техния прием, изпълнена с наглост и поза. Тя спря на вратата на дневната.

— Скъпа моя, изглеждаш чудесно — възхитено каза ексцентричната майка на Нона.

— Ти също, Ефи — отговори Бриджит, докато светлите й сини очи обхождаха гостите, търсейки правилните хора, които да впечатли.

— Нона ми каза, че сега си модел — каза бащата на Нона Юл, висок и импозантен мъж.

— Ъъъ… Да.

— Сигурно е много вълнуващо.

— Така е — излъга тя.

— Е — рече Юл, повеждайки я през огромното помещение, претъпкано с еклектични групи гости. — Сигурен съм, че ще видиш десетки хора, които познаваш.

— Благодаря. И аз съм сигурна, че ще стане така — каза тя, докато се огледаше наоколо. Истината беше, че не познава никого. Дори не можеше да види Нона. Чудничко. Беше влязла така забележително, а сега стоеше там като градския идиот.

За момент се паникьоса, но после си помисли за това, как ли би действала Лъки в тази ситуация — Лъки, която никога не губеше контрол. „Мисли като Лъки! Мисли като Лъки!“ Тя вдигна високо глава, когато се отправи към бара.

— Бриджит?

Първият човек, на когото наскочи, трябваше да бъде Пол. Братът на Нона и нейният бивш приятел. Не го беше виждала най-малко няколко години. Изглеждаше различен. Преди ходеше с дълга коса, небръснат и с една златна обичка. Сега носеше респектиращо синьо сако, сиви панталони, бяла риза и консервативна вратовръзка. И ако това не беше достатъчно, косата му беше подстригана изключително късо. Беше направо жив кошмар!

— Пол! — възкликна тя.

— Изглеждаш фантастично — каза той, докато се отдръпваше назад с одобрителна усмивка.

— Хмм… А ти изглеждаш различен — отговори тя, мразейки това, което вижда.

— Ъъъ… Това е жена ми Фенела — рече той, прегръщайки със собственическа ръка дребна брюнетка и включвайки я в разговора. — Скъпа — каза той, — запознай се с Бриджит Станислопулос. Спомняш ли си, че съм ти говорил за нея? Най-добрата приятелка на Нона.

Той сигурно не беше казал на скъпата си женичка, че някога почти бяха гаджета.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Фенела с тежък бостънски акцент. — Значи, вие сте приятелка на Нона?

— Точно така — произнесе Бриджит, връщайки вниманието си към Пол. — Между другото, сега съм Бриджит Браун. Моля те, не споменавай онова другото име.

— Извинявай.

— Всичко е наред — настъпи неловка тишина. Тя я наруши. — Чух, че имаш дете.

— Момче — каза Пол гордо.

Фенела се облегна собственически на рамото му.

— Да, малкият Милитъри изглежда съвсем като баща си.

Бриджит се насили да не се разсмее високо.

— Милитъри2? — попита тя, хвърляйки на Пол поглед, който означаваше „не говориш сериозно, нали?“.

— Искахме някакво необичайно име — отговори Фенела.

„Толкова е странно — помисли си Бриджит. — Някога бях готова да направя всичко за този мъж, а сега стоя тук и говоря с напълно непознат. Непознат, който е кръстил детето си Милитъри! В какъв глупак се е превърнал Пол!“

— Е, хубаво е, че ви видях — каза тя, опитвайки се да изчезне бързо. — Предполагам, че по-късно ще се видим отново.

Тя тръгна през помещението, усещайки очите на Пол върху гърба си. Неколцина мъже се опитаха да я заговорят. Тя се усмихваше и продължаваше да върви.