Като пепел във вихъра
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зонимир Панчевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като пепел във вихъра». Краткое содержание книги:
— Струва ми се — каза той, като драсна кибритена клечка, запали пурата и изпусна облаци дим, — че трябва да се научиш да владееш острия си език, особено когато искаш нещо от други хора.
Ал запротестира възбудено:
— Но какво означава това? Нали вие предложихте да ме вземете със себе си? Да не би да съм ви молил?
Коул хвана юздите.
— Е, идваш ли, или не?
— Чакайте! — Алена прехапа устни, а Коул се облегна назад и се усмихна. В крайна сметка тя се предаде. — Е, щом трябва! Нямам нищо против.
— Скачай! — каза Коул, като направи знак с глава.
Тя направи крачка назад и тъкмо се канеше да скочи върху багажната платформа на бричката когато Коул й заповяда да спре.
— Седни тук, където ще мога да те наблюдавам! — каза той и плесна с ръка до себе си на капрата. — В бъдеще, изглежда, ще трябва наистина да последвам съвета на майор Мейгръдър.
Алена с негодувание се настани на седалката. Не й беше приятно да седи толкова близо до него, защото той миришеше на чисто и свежо, а нейните коси издаваха мирис на гранясала мазнина. Разстроена, тя нахлупи шапката си ниско над челото и потъна в дълбоко мълчание, което продължи през цялото пътуване. Разликата между тях двамата се превърна за нея в непоносимо мъчение, защото, от една страна, той беше янки, но от друга страна, все пак беше мъж, а тя — млада жена.
ГЛАВА СЕДМА
Вечерта се огласяше от квакането на жабите и песента на щурците. Прохладен, тежък бриз носеше нагоре откъслечни разговори, примесени с плътен женски смях. Клоните на огромните дъбове се поклащаха леко от вятъра. През отворената балконска врата в спалнята на Алена нахлуваше дъхът на лавровите храсти. Меката сребриста светлина на луната осветяваше нежните замислени черти на момичето, което стоеше на вратата на терасата. Тя беше пленница в собствената си стая. Беше хваната в клопката заради онзи янки там долу. Беше самотна, тъй ужасно самотна и изгубена, че чак остра болка премина през гърдите й. Никога преди не се беше чувствала така изоставена. Като слушаше звънливия смях на Роберта, й се струваше, че се задушава между четирите стени. Този смях пронизваше съзнанието й като горчива подигравка и превръщаше стаята в килия за мъчения.
Алена облегна глава на рамката на вратата и погледна с премрежени от сълзи очи към голямото огледало, което стоеше в средата на стаята. Отражението не я успокои. Наистина върху сребристото стъкло се виждаше хубава млада жена, но тя беше облечена в износена нощница и имаше прекалено къса, накълцана коса. Независимо от присъствието на капитан Лейтимър в къщата, Алена беше успяла да се изкъпе в малката баня. След това се беше прокраднала през храсталака в градината и незабелязано се бе изкачила по външната стълба до стаята си.
Погледът на Алена се премести върху скрина, който съдържаше оскъдното й имущество. Изпита копнеж по нещо красиво, женствено. Искаше да бъде възприемана като жена, искаше да се усмихва с момичешка непринуденост. Искаше да може да се смее.
Не желаеше повече да облича мръсните дрехи и да преправя гласа си. От продрания тембър, който си налагаше, я болеше гърлото. Но трябваше да продължава този всекидневен маскарад. С всяка изминала сутрин й ставаше все по-трудно да облича опърпаното си облекло. Намираше за все по-отвратително да надява маската на чужда личност.
Маскарадът разрушаваше малко по малко нейната женственост.
Все по-често й се явяваше едно видение: високият, строен капитан Лейтимър минаваше покрай нея, хванат под ръка от жена, облечена в червена коприна. Очарован и грейнал от щастие, той правеше поклон пред жената и паднал на колене, й се обясняваше в любов. Жената полагаше ръка върху красивата му глава, като че го посвещаваше в рицарство. Устните му докосваха нежните пръсти, след това се плъзваха по бялата кожа на голата й ръка.
После целуваше сочните червени устни — устните на Роберта.
Видението изчезна.
Алена излезе на балкона. Имаше нужда от хладния вечерен вятър. Не искаше да мисли повече за Ал. Не можеше и да мечтае да стане жена като Роберта — жена, която привличаше мъжете, където и да се появеше. Нейната участ беше да бъде кльощавият, неугледен Ал с хлапашкия вид. Колкото и мъчително да беше това прозрение — по всичко личеше, че бъдещето й обещаваше единствено търкане на подове. Докато Роберта трябваше само веднъж да се усмихне безпомощно и светът вече лежеше в краката й.
Алена бавно се спусна по витата балконска стълба до нивото, от което можеше да наблюдава прохода между колоните. От салона струеше светлина и огряваше най-долните стъпала. Тя се страхуваше да не я забележат, затова не продължи надолу. На външния край на верандата имаше пейка, а около нея — няколко стола — там като дете беше играла с братята си по време на редките им посещения, докато Роберта неуморно обличаше порцеланови кукли в красиви дрехи и им слагаше натруфени шапки.