Сградата
- Автор: Крачунов Красномир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сградата». Краткое содержание книги:
Близкото бъдеще — прогнозите на автора се сбъдват. Бюрокрацията е всесилна — ползва последните технически постижения и на практика управлява страната. А може би и света? Единици са наясно какво (и защо) се случва. Докато малкият човек е обречен на подчинение и сиво всекидневие. Бунтът срещу системата е някакъв изход, но има ли шанс за успех?
Май не…
— Вертолетът може да го е чакал.
— Час преди това излизах на покрива и се наслаждавах на изгледа. Прибрах се и не съм напускал стаята нито за миг. Сидер влетя вътре като хала, хвърли на бюрото куфарчето, с което никога не се разделяше, седна, извади някакъв документ и се зачете; така продължи минута или две. После, без да продума, отвори вратата в стената и… повече не го видях. Когато се качих горе и не го намерих там, се обадих във външното управление. Те ми отговориха да не се безпокоя и да не питам нищо. Минути по-късно ми се наложи да изляза от сградата и когато се върнах, куфарчето го нямаше. Отгоре на всичко някой се беше ровил в книжата на Антонов и дори не беше се погрижил да ги прибере обратно в чекмеджетата. Докладвах, естествено. Отговориха ми, че така трябвало.
Вятърът се засили и стана неприятен. Димитър бавно обиколи площадката покрай високия парапет, като внимателно се вглеждаше в близките и далечни особености на пейзажа.
— Защо ме доведе тук? — поинтересува се той.
— По две причини. Първо, почти съм сигурен, че тук никой не ни подслушва.
— А втората?
— Илюстрация какво е представлявала „Лимфатичната система“.
— Разбирам. Изнесена е извън времето и пространството на Сградата.
— Казано точно. Така е било по проект. После някой решил да я няма. Преработили са проекта, а построеното са консервирали и на места са унищожили… Доколкото знам, системата е била изпитана и приета за пробно използване.
— Да слизаме — предложи Митко, — вкочаних се от този вятър. Вътре сме наистина вътре, но поне няма опасност да се вледеним. Или — той се обърна към неподвижния си спътник — имаш да ми казваш още нещо.
— Ние отдавна работим заедно — започна Петър. — Не знам дали постъпвам правилно, но предполагам, че мога да ти се доверя. Аз надникнах в куфарчето. Вътре имаше папка със заглавие „Инструкция за работа с Лимфатичната система“.
— Въпросът е кой ще си отиде по-рано: ти или аз. Доверието е въпрос на живот и смърт.
Той се разсмя и очилата му заподскачаха на сбръчкания нос.
— Възможни са още три варианта — продължи Митко, и потрепера зиморничаво от студа. — Тук — той посочи надолу в краката си — да излиза проход от Лимфсистемата. И Сидер да е влязъл в нея и да не е успял да излезе. Или се е върнал, взел е куфарчето си и отново е потънал в системата.
— А обискираното бюро?
— Той или някой друг. Какво ще кажеш за „Плаващата врата“?
— Легенда.
— Виждали са я.
Вместо отговор Петър заслиза по стълбата. Мислеше ли? Приближи се до прозореца и дълго гледа нейде в далечината. По Стара планина преминаваха образи, навети от спомените, струпваха се на куп и се стопяваха в синия хоризонт. Висотата на положението му позволяваше да бъде далновиден. Вътрешните опасения преминаваха в страх, страхът — в паника, паниката — в безразличие.
Той сграбчи един стол и го стовари върху стъклото.
— Яко е като стомана — обясни действията си на Митко. — Не се чупят, не се отварят, отвън са черни като новопокръстени въглени. Има ли това някакъв смисъл? За мен — никакъв. За онези отвън в сигурно има. Но какъв? Ние вътре трудно го проумяваме.
— Вбесява ли те?
— Участвам в експеримент, а не знам какво се иска от мен.
— Може би в това е същността?
— Глупости! Навън, в истинския нормален живот, хиляди, милиони хора — всъщност повечето — не знаят за какво съществуват и само малко от тях се питат защо съм на този свят. Останалите просто си живеят. Смисълът на тази Сграда е в нещо друго.
— Прилича ми на гигантски етюд, в който ние играем ролята на пешки.
— Всяка пешка може да се превърне в царица.
— Някои пешки просто пречат на другите фигури…
— Искаш да кажеш, че ние с теб…
— Изводът е очевиден. Друг дърпа конците.
Върнаха се в стаята. Слизайки, внимателно изследваха стените. Знаеха предварително, че няма да открият нищо в дори най-съвършените уреди бяха безсилни, но въпреки това с нескрит човешки оптимизъм го извършиха. Резултатът можеше да бъде само един и те го постигнаха.
Петър застана зад бюрото си. Стоеше прав и размишляваше. Постъпи на работа тук заради добрата заплата, заради солидната длъжност и бляскавите перспективи след определено време. Усещаше, че нещата не вървят в посоката, която биха искали Външните. Само го предполагаше. А това означаваше край на илюзиите за богат и охолен живот… Погледът му се спря на Митко. Беше забил очи в някакъв етюд. Обхвана го злост.