Капан за сънища
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #44
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Капан за сънища». Краткое содержание книги:
Минават години, пътищата им се разделят. Свързват ги само приятелят от детинство — слабоумният Дудитс, когото навремето са спасили от банда садистични грубияни, и ежегодните ловни експедиции до Бърлогата — усамотена хижа в местността Джеферсън Тракт сред горите на Мейн.
Както обикновено Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит с нетърпение очакват поредната си среща, но последвалите събития ще се окажат фатални и за четиримата. Кошмарът започва, когато по време на снежна буря приютяват в Бърлогата непознат ловец. Той твърди, че се е изгубил в гората, ала поведението и видът му са необичайни — зъбите му са изпадали, по лицето му се забелязва червеникав мъх, несвързано бръщолеви за странни светлини в небето.
Оказва се, че в Джеферсън Тракт се е приземил космически кораб на извънземни, разпространяващи телепатия и червеникавозлатиста плесен, която убива земните жители.
Районът е изолиран, правителството изпраща отряд командоси-главорези, чиято задача е да унищожат както нашествениците, така и хората и животните, прихванали космическата зараза.
Четиримата приятели са принудени да се борят за живота си, влизайки в битка със същество от друг свят. Единственият им шанс за оцеляване е скрит в миналото им… и в капана за сънища.
— Сигурен ли си, че няма да отскочиш до тоалетната, преди да си легнеш? — Джоунси имаше четири деца и зададе въпроса почти машинално.
— Не. Ходих в гората, точно преди да ме откриеш. Благодаря ви, че ме приютихте. Благодаря и на двама ви.
— Ох, мамо. — Бобъра неспокойно се размърда. — Всеки би го направил.
— Може би. А може би не. В Библията се казва: „Ето, стоя на вратата и хлопам.“ — Вятърът се развилня още по-яростно и Бърлогата се разлюля. Джоунси зачака Маккарти да продължи — изглежда, искаше да каже още нещо — но онзи просто се просна на леглото и придърпа завивките.
От дълбините на леглото изригна поредната продължителна, стържеща пръдня и Джоунси реши, че повече не издържа. Едно е да подслониш странстващ непознат, съвсем друго е търпеливо да стоиш под обстрела на газови бомби.
Бобъра го последва и тихо затвори вратата на стаята.
5
Джоунси понечи да заговори, но приятелят му поклати глава, направи му знак да мълчи и го отведе в кухнята в отсрещния край на голямата стая, отдалечавайки се максимално от Маккарти.
— Братче, тоя се е замаял от болка — заговори той и под острия блясък на флуоресцентните кухненски лампи си пролича колко е разтревожен. Бръкна в широкия преден джоб на гащеризона си, извади клечка за зъби и я загриза. За три минути — времето, което е необходимо на страстен пушач да изсмуче една цигара — от клечката оставаха шепа фини тресчици. Джоунси не можеше да си обясни как зъбите (или стомахът) му издържат, но Бобъра го правеше открай време.
— Надявам се, че грешиш, обаче… — Джоунси поклати глава. — Подушвал ли си подобна воня?
— Не. Само че разваленият стомах далеч не му е единственият проблем.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, той например смята, че днес е единайсети ноември.
Джоунси въобще не можеше да проумее какво му говори Бобъра. На единайсети пристигнаха в Бърлогата със стария скаут на Хенри.
— Бобър, днес е сряда, четиринайсето число.
Бобъра кимна и се поусмихна, макар че изобщо не му беше до смях. Клечката — вече порядъчно надъвкана — току се претъркулваше от единия до другия ъгъл на устата му. — Знам, бе. И ти знаеш. А Рик не знае. Рик мисли, че днес е неделя.
— Бобър, какво точно ти каза тоя? — Каквото и да му е казал, не ще да е било много — за колко се забъркват едни неща и се подгрява консерва супа. Това го накара да се замисли; докато слушаше Бобъра, пусна водата да измие няколкото чинии. Обичаше да лагерува в походни условия, но ненавиждаше мръсотията, за разлика от толкова много други мъже, които просто затъват в свинщина, като се намерят в гората, далеч от дома.
— Каза ми, че е пристигнал в събота и прекарали неделята да поправят покрива, че бил протекъл. После вика: „Поне не наруших Божията заповед да не работя в неделя. Като се загубиш в гората, единственото, над което трябва да се работи, е да не се побъркаш.“
— А-ха.
— Според него днес е единайсети, но може би се е объркал с четвърти, защото е твърдо убеден, че днес е неделя. Не ми се вярва да се е лутал из гората десет дни.
И на Джоунси не му се вярваше. А три дни? Звучеше по-достоверно.
— Някак по се свързва с онова, което ми разказа.
Подът изскърца, двамата се постреснаха и извърнаха погледи към вратата на малката спалня, която си оставаше затворена. Пък и тук подовете и стените винаги скърцаха, дори когато не духаше толкова силен вятър. Спогледаха се позасрамени.
— Н-да, поизнервен съм — отбеляза Бобъра, сякаш е прочел мислите на Джоунси или ги е отгатнал по изражението му. — Братче, направо си е страшновато така да изникне от гората.
— А-ха, така си е.
— Тая пръдня гръмна, сякаш нещо му се е задръстило в задника и умира от задух.
Бобъра се поизненада от думите си — както всеки път, като изтърси някоя смехория. Избухнаха в смях едновременно, вкопчиха се един в друг и гръмогласно се разкикотиха, стараейки се да не вдигат много шум, понеже не искаха бедният човечец да ги чуе, ако още е буден, и да се досети, че му се присмиват. Особено Джоунси адски трудно се удържаше, защото изпитваше нужда да разтовари — смехът му беше почти истеричен и той се запревива, като пръхтеше и се задъхваше, а от очите му рукнаха сълзи.
Накрая Бобъра го сграбчи и го повлече навън. Застанаха на прага сред сипещия се сняг и най-сетне се разсмяха на воля, без да се притесняват от шума, заглушаван от бучащия вятър.