Способен ученик (Лятото на покварата)
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Особени сезони #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Способен ученик (Лятото на покварата)». Краткое содержание книги:
Превод от английски: Симеон Николов, 1993
— Тоя тип Френч — започна той, като размахваше писмото, — познава ли общественото положение на родителите ти?
— А? — Тод произнесе това с презрение. — Мама и татко не ходят никъде, че да го знае.
— Срещал ли се е с тях професионално? Разговарял ли е някога с тях?
— Не. Винаги съм бил сред първите в класа. До сега.
— Какво знае той за тях? — попита Дюсандър, загледан сънено в чашата си, вече почти празна. — А, той знае всичко за теб. Водил си е бележки и може да ги използва. И сбиванията ти в двора на детската градина. Но какво знае той за тях?
Тод сложи настрани писалката и шишенцето с течност за изтриване на мастило.
— Ами, знае как се казват. Разбира се. На колко са години. Знае, че всички сме методисти. Може и да не личи, но моите хора винаги са били. Не ходим много на църква, но той знае какви са. Навярно знае какво работи татко; това също го има във формулярите. Те попълват данните всяка година. Аз съм съвсем сигурен, че това е всичко.
— Може ли да научи, ако родителите ти имат неприятности вкъщи?
— Какво ще рече това?
Дюсандър допи остатъка от бърбъна в чашата.
— Кавги. Побоища. Баща ти спи на кушетката. Майка ти се напива. — Очите му искряха. — Стигат до развод.
Тод се възмути.
— Нищо подобно не е ставало. Никога.
— Не съм казвал, че е имало. Помисли си само, момче. Да предположим, че нещата у вас „отиват с трамвай по дяволите“, дето се вика.
Тод само го гледаше навъсено.
— Ти ще си разтревожен — продължи Дюсандър. — Много разтревожен. Ще загубиш апетит, ще спиш зле. И най-неприятното от всичко: успехът ще пострада. Нали? Неприятно е за децата, когато вкъщи стават такива работи.
В очите на момчето проблесна разбиране. Разбиране и безмълвна признателност. На Дюсандър му бяха признателни.
— Да, безрадостно е положението, когато семейството крета до ръба на разрухата — величаво каза Дюсандър, наливайки си нова чаша бърбън. Беше си подпийнал. — Делнична телевизионна драма, правят ги съвсем точно. Има злъч. Има заяждане и лъжи. Нещо повече, има болка. Болка, моето момче. Нямаш представа в какъв ад живеят родителите ти. Те са така погълнати от собствените си грижи, че не им остава време за проблемите на техния син. Неговите проблеми изглеждат нищожни в сравнение с техните, нали? Един ден, когато белезите започнат да зарастват, те без съмнение отново ще проявят целия си интерес към него. Ала сега единственото съгласие е да изпратят при мистър Френч любимия дядо на момчето.
Очите на Тод все повече засияха, техният блясък стана огнен.
— Грандиозна работа! — мънкаше той. — Грандиозна, да, грандиозна работа, грандиозна… — Думите му секнаха внезапно. Очите му пак помръкнаха. — Не, не става. Не приличаш на мен, ни най-малко. Галоша Ед никога няма да повярва.
— О, небеса! Боже, който си в небесата! — провикна се Дюсандър. Стана на крака, прекоси малко несигурно кухнята, отвори вратата на килера и извади нова бутилка „Старо време“. Подложи чашата и щедро я напълни. — За едно хитро момче ти си празна глава. Приличат ли изобщо дядовците на внуците си? А? Аз съм побелял. Ти имаш ли бяла коса?
Отново се приближи до масата, като се движеше с изненадваща бързина. Сграбчи в шепата си русата коса на Тод и я дръпна рязко.
— Отрежи я — озъби се Тод, ала той се усмихна леко.
— Освен това — каза Дюсандър, сядайки в люлеещия стол, — ти имаш руса коса и сини очи. Моите очи също са сини, а преди косата ми да побелее, беше руса. Можеш да ми разкажеш историята на цялото семейство. Разкажи за твоите лели и чичовци. Хората, с които работи баща ти. Навиците на майка ти. Аз ще запомня всичко. Ще го науча и ще го запомня. След два дни пак ще го забравя, паметта ми вече е като платнена чанта, пълна с вода. Но ще го запомня достатъчно дълго. — Той се усмихна сурово. — По мое време бях начело на Визентал и хвърлях прах в очите на самия Химлер. Аз, ако един американски даскал от обществено училище не изпързалям, грабвам си мушамата и започвам да пълзя към гробищата.
— Може би — бавно произнесе Тод и Дюсандър видя, че е на път да приеме предложението. Очите му светеха от облекчение.
— Не, сигурно! — извика Дюсандър.
Той се изкикоти, а люлеещият стол се мяташе насам-натам. Тод го погледна, озадачен и малко стреснат, ала след миг и той прихна. Те дълго се смяха в кухнята на Дюсандър — Дюсандър до отворения прозорец, откъдето полъхваше топлият калифорнийски ветрец, Тод отметнат назад на задните крака на кухненския стол, с гръб към вратата на печката, чийто бял емайл беше покрит с тъмни опушени черти — следи от кибритените клечки, които Дюсандър палеше на вратата.