Мръсни афери
- Автор: Флинн Винс
- Серия: Мич Рап #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мръсни афери». Краткое содержание книги:
Мощна експлозия отнема живота на десетки цивилни в Хеброн. Версията на израелските власти не издържа проверката.
Голяма сума е „налята“ в сметката на френски дипломат. Източникът й е разкрит лесно.
Тези три на пръв поглед несвързани едно с друго събития вдигат на крак ЦРУ.
Мич Рап, изтеглен от оперативна работа и назначен за съветник по въпросите на антитероризма на директор Кенеди, отново е в „окото на бурята“.
Дързък и безцеремонен, Мич приема предизвикателството да открие липсващото парченце от геополитическия пъзел.
Когато залогът е твърде голям, всички средства са позволени.
Той зави спокойно по Баб Ел Джахид и огледа контролно-пропускателния пункт. Старият град подобно на крепост беше ограден от здрава стена, построена от Сюлейман Великолепни през 1540 г. В тази стена имаше само седем порти. Именно през портите завоевателите бяха контролирали през годините кой и какво влиза и излиза от града.
Войници от Израелските сили за отбрана, облечени в зелени униформи и с кръгли шлемове на главите, проверяваха документите за самоличност на всеки, който искаше да влезе или да излезе от града.
Когато приближи Новата врата, пробита в стената на Стария град през 1887 г., Дейвид приготви документите си и ги показа на израелския войник. Войникът го пусна да мине. Той бързо прекоси улицата и след като още веднъж показа документите си, му разрешиха да влезе в чуждата държава.
Нотр Дам дьо Франс беше собственост на Католическата църква и в нея освен всичко друго се помещаваше папската легация в най-свещения за християните град. Оправданието на правоверния Дейвид за посещение на подобно място беше, че тук се намира и банката на Ватикана. А когато ставаше въпрос за банкова дискретност, с Ватикана не можеше да се сравняваше дори Швейцария. Ръководството на ООП имаше доверие на Дейвид по въпроса и не го разпитваше много. Щом се справяше с набавянето на средства за финансиране на техните операции, тях не ги интересуваше как ги взима и какви тънкости на международната финансова система използва.
Посрещна го млад италиански свещеник, който го съпроводи до втория етаж. Там се намираше кабинетът на монсеньор Терънс Лавен. Ниският и дебел монсеньор свали очилата си и стана, за да поздрави красивия си гост.
— Джабрил, как си, синко?
Дейвид плесна приятелски бледата месеста длан на отчето.
— Добре съм, Терънс, ти как си?
— И аз щях да съм добре, ако имахме добра френска кухня и вино днес. — Свещеникът изкриви лице в шеговита гримаса.
— И аз много бих се радвал, но се боя, че нашият общ приятел няма да може да ни почерпи — отвърна затворнически Дейвид.
Той много харесваше монсеньор Лавен. Истински ренесансов тип, свещенослужителят имаше научни степени по право, финанси, теология и философия. Освен това беше познавач на виното, добрата храна и класическата музика. Дейвид се беше запознал с него доста отдавна чрез родителите си и често се обръщаше към светски ориентирания отец, за да обогатява културата си.
— Е, тогава ще трябва да го отложим за друг път, когато имаш време. — Отецът взе една папка от бюрото си. — Ето ти деловите проблеми, който сме обсъждали днес според легендата. — Той подаде папката на Дейвид. — Приготвих доклад за твоите влогове при нас и направих отчет на състоянието им през последния месец. Стандартни неща. Погледни ги, преди да си тръгнеш, в случай че приятелите ти решат да те разпитват.
После Лавен отведе госта си до една дървена врата зад бюрото и я отвори. Дейвид благодари и влезе в тъмната стая без прозорци. Ватиканът се отнасяше към сигурността много сериозно. Те имаха тайни, които трябваше да бъдат съхранявани, отношения, които трябваше да бъдат потулвани, и врагове, които никак не ги обичаха. Дейвид беше влизал в тази стая много пъти. Тя се намираше във вътрешността на втория етаж. Стените й бяха покрити с масивни стари килими, зад които той подозираше, че е тъпкано с устройства против подслушване. Като в почти целия Йерусалим, и тук миришеше на старо. Мирисът на застояло го навеждаше на мисли за смъртта.
Възрастен, сух човек седеше неподвижно в другия край на масата. Лампата в ъгъла хвърляше слаба светлина. Мъжът се казваше Ейб Спилман. Дейвид го познаваше от двайсет и две години. Отец Лавен ги беше запознал. Дейвид никога не бе дръзвал да попита дали идеята да ги срещне е била на Лавен, или Спилман сам е поискал. Лавен винаги се държеше така, сякаш идеята е била негова. Дейвид обаче беше склонен да мисли, че Спилман е пожелал да се срещне с него. Напълно типично за стареца. Беше невероятно търпелив и умееше да преценява хората и ситуациите. Ейб Спилман беше шпионин. На осемдесет и една години той беше станал малко по-бавен, но ако хората си мислеха, че това го прави по-мек, дълбоко се заблуждаваха. Бе изградил цялата си кариера именно върху заблудата.
Никой не би предположил по крехката му старческа фигура, но някога Ейб Спилман беше един от най-добрите воини. Бе се сражавал за Великобритания през Втората световна война, а после и през първата война на неговата страна за независимост през 1948 г. Храбростта му бе легендарна.