Мръсни афери
- Автор: Флинн Винс
- Серия: Мич Рап #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мръсни афери». Краткое содержание книги:
Мощна експлозия отнема живота на десетки цивилни в Хеброн. Версията на израелските власти не издържа проверката.
Голяма сума е „налята“ в сметката на френски дипломат. Източникът й е разкрит лесно.
Тези три на пръв поглед несвързани едно с друго събития вдигат на крак ЦРУ.
Мич Рап, изтеглен от оперативна работа и назначен за съветник по въпросите на антитероризма на директор Кенеди, отново е в „окото на бурята“.
Дързък и безцеремонен, Мич приема предизвикателството да открие липсващото парченце от геополитическия пъзел.
Когато залогът е твърде голям, всички средства са позволени.
— Именно.
Последва дълга пауза, преди генералът да отвърне:
— Жена ми често ме обвинява, че притежавам селективна памет. Знаеш ли какво имам предвид?
— Мисля, че да. — Рап се усмихна и се обърна към президента: — Когато отида във Филипините, според мен ще е добре да навестя генерал Моро.
Президентът нервно се намести в креслото. Един вътрешен глас му подсказваше само да кимне, да пожелае на Рап приятно пътуване и с това да приключи всичко. Но друга част от него искаше да знае повече.
— И какво ще си говорите с генерал Моро?
— Сър, първата дама обвинява ли ви, че имате селективна памет?
— Още откакто се запознахме. И да си призная, оказа се права. Но не в това е въпросът. — Президентът извърна поглед към прозореца. — Мич, чувствам се неловко, че те забърквам в подобно нещо.
— Не се тревожете за мен, сър. Нали затова ми плащате.
Президентът кимна.
— Да, но това не ни дава оправдание, за да казваме, че не сме знаели нищо, всеки път когато нещо се обърка.
— Сър — намеси се Кенеди, — така трябва да бъде.
— Което обаче не означава, че ми харесва. Ако трябва да съм искрен, не съм напълно убеден, че като премахнем генерал Моро, ще постигнем нещо съществено, освен че ще утолим жаждата си за кръв.
Рап се намръщи.
Според собствените му разбирания жаждата за кръв нямаше нищо общо с това, че Моро заслужава да умре.
— Господин президент. — Гласът на Рап не беше умоляващ, по-скоро бе настоятелен. — Генерал Моро е предател, който е пряко отговорен за смъртта на двама тюлени от Военноморските сили на САЩ. И ако се притеснявате да не засегнете филипинския президент Кирино, мога да ви уверя, че ако разбере, че генералът е бил агент на китайците и на „Абу Саяф“, ще ни благодари, задето сме я отървали от него.
Президентът отново се замисли. След малко отрони:
— Нека помисля. Ще ти се обадя.
Не беше необходимо човек да е опитен бюрократ, за да разбере, че Хейс се опитва да отбие номера. Рап нямаше да се даде лесно.
— Кога ще сте готов с отговора, сър?
Хейс изгледа Рап напрегнато, след което отвърна:
— След няколко дни.
Рап поклати глава.
— Така няма да стане, сър. Щом посланикът и Петри си получат заслуженото, ще е по-трудно да премахнем Моро.
Хейс отново се облегна назад и въздъхна.
— Виж, от това, което ми каза сутринта, си правя извода, че този генерал Моро заслужава да гние в затвора до края на дните си. Но що се отнася до убийството му… Не съм съвсем сигурен. Последиците могат да са много неприятни и честно казано, филипинското правителство наистина ни е необходимо на наша страна в борбата с тероризма. Та, както казах, ще ми трябват няколко дни да обмисля твоя план.
След тези думи Хейс обърна гръб на Рап, отвори папката и се зачете в нея.
Рап извърна очи към Кенеди. Тя се изправи и кимна към вратата. Рап се подчини с неохота на това безмълвно нареждане. Запита се колко ли хора през годините са се чувствали така объркани тук, в този кабинет. Преди да излязат, Кенеди подхвърли:
— Господин президент, искам да ви кажа няколко думи насаме.
Рап се усмихна едва доловимо.
Айрини можеше да бъде изключително убедителна. Той бе сигурен, че когато шефката му излезе оттук, двамата ще разполагат с необходимото им разрешение.
ГЛАВА 14
Дейвид крачеше спокойно по Виа Долороса. Пресече границата между Мюсюлманския квартал на Стария град към Християнския квартал. Беше вървял по този маршрут безброй пъти. Като дете тичаше безгрижно по уличките, но когато порасна, започна да долавя опасностите, които дебнеха в тесните безистени, в очите на старците, продаващи плодове и фъстъци на улицата, навсякъде. Шпиони и информатори имаше под път и над път. Когато беше на тринайсет години, разбиха на пух и прах цялата му детска наивност. Още имаше белези от онзи ден, и физически, и психически. Но никога не говореше за тях.
Очите на уличните шпиони вече не плашеха Дейвид така, както през годините, след като го пребиха. Ако поискаше, можеше да заповяда да убият когото и да било от тях. Но Джабрил Хатаби не беше такъв. Неговите родители го бяха отгледали и възпитали като много по-разумен човек. Той използваше властта и силата си с предпазливост, дискретност и търпение. Сега тези качества му бяха нужни повече отвсякога.
Повече от двайсет години по-късно той вървеше по същата улица на Йерусалим, на която посред бял ден го бяха хванали и метнали в багажника на кола. Собствените му хора го подозираха, че сътрудничи на евреите. Тогава те естествено грешаха. Той беше обикновено момче, което отиваше да се срещне с майка си в болницата. Днес всичко беше по-различно. Ако ООП, „Хамас“, „Хизбула“ или която и да е друга от десетките групи имаше представа какво си е наумил, щяха да го изтезават, докато сам не ги помоли да го убият.