Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
На другата сутрин станаха рано. Гъста мъгла се стелеше между дърветата и над мястото още витаеше усещане за дебнеща заплаха. Огънят беше отслабнал, но Гилдас приготви горещи овесени ядки, посипани с малко захар и мед, за да се стоплят спътниците отвътре. Щом се наядоха, отново излязоха на пътя, следвайки картата на мъртвия правник към остров Кроукхърст.
За щастие, въпреки мъглата, пътищата все още бяха проходими, защото през нощта не беше валял сняг. Пътуваха през по-голямата час от деня. Късно следобед минаха през малко селце. Тук спряха в една мръсна пивница с течащ покрив, за да поемат от оскъдната топлина на пушещия огън и да вкусят супата, която сигурно беше направена от пилешки кокали, сервирана от необщителна, мръсна кръчмарка. Гилдас прошепна, че това е по-скоро котка, отколкото пиле, но поне беше гореща. Когато оръженосецът извади едно пени, мръсното, набръчкано лице на жената се разтвори в усмивка и със странен чуждестранен акцент тя обясни на Гилдас, че са на верния път към Кроукхърст и ще стигнат острова до един час. После му зададе въпрос.
— О, не — поклати той глава. — Смятаме да отидем на острова.
Усмивката на кръчмарката изчезна, тя промърмори нещо нечуто и шумно се отдалечи.
— Какво й става? — попита Ричард, докато взимаха конете си и яздеха по калната улица към края на селото.
— Отначало беше много любезна — отвърна шарлатанинът. — Тук не знаят за чумата, нито са чували нещо за банда разбойници. Но когато и казах, че отиваме на острова, тя каза, че е прокълнато място, обитавано от призраци. Че не е подходящ подслон за никоя християнска душа.
— Може би Ратсбейн и Догуърт също ще го разберат — добави весело Кътбърт.
Ричард, който водеше своя кон и този на лейди Емелин, беше твърде нетърпелив, за да разпитва повече. Не го интересуваше лепкавата, мразовита мъгла, която започваше да се образува с приближаването на нощта. Искаше само да види острова, да посети замъка, където бяха живели родителите му и откъдето беше откъснат толкова грубо. За пръв път в живота си, въпреки скитанията си със сър Гилбърт Савидж, младият оръженосец почувства, че се прибира у дома. Стигнаха върха на един хълм, земята плавно се спускаше пред тях. За миг мъглата се разкъса от студения вечерен бриз.
— Кроукхърст! — възкликна Гилдас.
Със сърце в гърлото, Ричард погледна надолу. Островът беше гъсто обрасъл с гора, водата на обкръжаващото го езеро беше сива и мрачна. Той напрегна очи. Зърна плочи на покрив и фронтони на замък, почти скрити от дърветата, както и полуразрушен мост, който свързваше острова със заснежените поля край него.
— Там някъде трябва да има брод — прошепна Гилдас.
— Ходил ли си там друг път? — попита Грийнел.
Шарлатанинът се извърна.
— От време на време — прошепна той. После отново погледна Ричард. — Старата кръчмарка не ми каза нищо ново. — Той подсмръкна към младежа, доближил лицето си до неговото. — Сигурен ли си, че искаш да отидеш там, мастър? Дори господарите на бесилката, повелителите на нощта, вещиците и магьосниците не посещават Кроукхърст. — Сега изразът на продълговатото лице на Гилдас беше загрижен.
— На колко години си, Гилдас? — попита Ричард.
— На не повече от двадесет и три лета — отвърна шарлатанинът. — Бях ръкоположен много млад. И през краткия си живот съм преживял доста. Защо?