Убиецът в зелената гора
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убиецът в зелената гора». Краткое содержание книги:
Сър Хю Корбет, пазител на тайния кралски печат, е натоварен със задачата да разбере какви са плановете на френския крал за предстоящото нахлуване във Фландрия. Фламандските съюзници на Едуард отчаяно се нуждаят от тези сведения. Когато документът най-сетне стига до Англия с цената на много пролята кръв, се оказва, че сведенията са кодирани с неразгадаем шифър.
Едуард Първи е преследван и от други неприятности — прочутият разбойник Робин от Локсли, получил прошка благодарение на кралската милост, като че ли отново се е върнал в гората Шърууд, но този път по-ожесточен и безмилостен. След кървавата разправа с кралските бирници и загадъчната смърт на нотингамския шериф кралят възлага на Хю Корбет да разбере кой се крие зад тези злодеяния.
Още с пристигането си в Нотингам Хю Корбет и двамата му помощници се натъкват на нови загадки — защо на тринайстия ден от всеки месец три огнени стрели прелитат над стария замък? Кой е предателят зад стените на замъка? А и тайните агенти на френския крал са по петите на Корбет, за да го убият, преди да разгадае шифъра.
Тръгнаха по малка уличка, над която надвисваха стрехите на къщите. Деца тъпчеха из дълбоката до коляно канавка, хвърляха камъни по кучетата и гонеха прасетата с малки остри пръчки. Завиха зад ъгъла и спряха пред манастира.
Мърморещ послушник отговори на позвъняването им и ги преведе по настланите с плочи коридори до стаята на приора. Той не ги посрещна радушно. Висок и суров на вид мъж, брат Йоаким ги изгледа с неприкрито подозрение. Едва когато Корбет извади кралските заповеди, той се успокои и им предложи храна и пиене, които писарят учтиво отказа.
— Значи — игуменът препиете тънките си пръсти и се облегна на писалището — искате да говорите с брат Уилям.
Корбет протегна крака.
— Отче игумене, какво има? Аз съм кралски пратеник. Брат Уилям няма защо да се бои от мен.
Абатът размести няколко пергамента върху писалището.
— Той е помилван от краля — продължи Корбет. — Няма от какво да се бои.
— Брат Уилям не мисли така. — Абатът рязко отметна глава. — През последните няколко месеца, откакто разбойникът се върна в Шъруудската гора, брат Уилям отказва да се среща с когото и да било или да приема дарове. Разбираш ли, сър Хю, брат Уилям е един от най-известните членове на нашето братство. Подвизите му с Робин Худ са легендарни.
— Но сега не се вижда с никого?
— Точно така.
— Защо?
— Не знам — игуменът прехапа устни. — Живеем в размирни и опасни времена. Може би брат Уилям трябва лично да ти отговори.
Той ги поведе през двора покрай входа на малката църква към градините. Плещест градинар се бе надвесил над лехите с билки. Той ги изгледа мрачно, после им обърна гръб, докато игуменът ги водеше към каменната килия пред малката овощна градина. Там почука на вратата.
— Кой е? — попита писклив глас.
Игуменът обясни. Корбет дочу тътрещи се стъпки, после в ключалката се превъртя ключ и вратата се отвори от висок мъж, облечен в тъмна роба. Вратът му беше дълъг и тънък, а лицето — дребно и сбръчкано, но очите му бяха изненадващо умни и проницателни. Абат Йоаким тихо ги представи и каза, че ще изчака отвън. Брат Уилям покани Корбет и Ранулф в малката си белосана килия, почти лишена от мебели. Централно място заемаше огромно разпятие. Корбет забеляза, че монахът заключи вратата, преди да ги покани да седнат на пейката. Самият той се отпусна на тънкия сламеник върху нара си.
— Нямам с какво да ви почерпя. — Брат Уилям извинително разпери загорелите си пръсти.
— Не сме дошли да ядем и пием.
Монахът се усмихна, докосна побелялата си коса и намигна на Ранулф.
— И аз навремето бях червенокос като теб, оттук и прякорът ми. — Внезапно усмивката му изчезна и очите му се изпълниха с тревога. — Да ме разпитвате ли сте дошли?
— Да, братко, и първият ми въпрос е защо си тук.
— Да се покая за греховете си, да се моля на Бог и Христовата майка, да търся изкупление за безразсъдствата, които вършех като млад.
— Какви безразсъдства, братко?
Монахът леко се усмихна и отклони поглед.
— Бях волен като кралските елени — каза той замислено. — Бях разбойник в гората, взимах, каквото исках и не мислех за утрешния ден. Но Бог ме наказа. Жена ми умря и съзрях в това Божията ръка. Когато умра — добави Уилям сякаш на себе си, — не искам да ме погребат тук, а до нея — под стария тис в селското гробище.
— Защо се криеш сега?
— Казано направо, сър Хю, уплашен съм. Живеех с Робин, бягах с него, бих се редом с него срещу кралските войници, пих и се забавлявах. Но сега… — гласът му пресекна.
Корбет мълчаливо наблюдаваше как Уилям Аления поглади избръснатата си брадичка и се втренчи в пода.
— Отначало — бавно започна той — всички се бихме за Симон дьо Монфор, граф Лестър, който трябваше да поиска сметка от господарите за деянията им. След смъртта му при Ишвъм аз и останалите — Робин, Малкия Джон, отец Тък, Алън-а-Дейл и другите — избягахме на свобода в гората. Аз бях най-възрастният, точно бях навършил трийсет лета, но кръвта ми още беше гореща. Нападахме бирниците и тлъстите абати, защото Робин беше приел идеите на Монфор — че Адам и Ева са били голи пред Бога, равни във всичко. — Монахът сви костеливите си рамене. — Затова ограбвахме богатите и раздавахме на бедните. — Той вдигна поглед и се усмихна.
— Е, не всичко. Запазвахме нещичко и за себе си, но повечето раздавахме. Това не само ни караше да се чувстваме добре, но и ни осигуряваше безопасност. Подкупвахме кралските лесничеи и те си държаха устата затворена.
— Той прехапа устни. — Робин срещна лейди Мериън, както я наричаха всички, и годините минаваха една след друга. После старият крал умря и Едуард дойде на север подобно на златокосия Александър, раздавайки щедро злато и опрощение. Робин прие да бъде помилван. Присъедини се към съветниците на краля и се би в неговите войни. — Очите на монаха яростно просветнаха. — Аз също приех опрощението му, но не можех да бъда купен. Останах в Нотингам, докато другите се разпръснаха, а когато жена ми умря, дойдох тук.