Зона 51: Отговорът

— Но защо главите им ги няма, госпожо учителко? — попита Ки, загледан в каменните фигури, подредени край пътя.

— Никой не знае. — Вниманието й беше съсредоточено към онова, което се показваше отпред. Точно пред тях бавно израстваше снагата на високата над хиляда метра планина, известна като Циан Лин. В недрата й се криеше най-голямата гробница в света, по-голяма дори от египетските пирамиди и кирпичените гробници в Централна Америка. Склоновете на планината бяха обрасли с дървета и храсталаци, но дори след толкова време можеше да се види, че произходът й е изкуствен, тъй като страните й бяха съвсем равни и завършваха с плосък връх.

Пътуваха по същия път, по който бе преминала погребалната процесия на императора Гао Цун. Че Лу бе завладяна от познатото усещане за докосване до миналото, усещане, което бе изпитала за първи път преди много години, когато пресичаха Великата китайска стена, предвождани от председателя Мао, и което я бе накарало да обикне археологията.

Вниманието й бе привлечено от няколко военни камиона и танкове, спрели на прашния път, само на километър пред тях. Виждаха се и войници със зелени униформи и автомати, скупчени край машините.

— Какво да правя? — попита Ки и намали скоростта.

— Приближи се до тях. Имаме разрешение.

Че Лу беше озадачена. Районът бе слабо населен, нямаше никаква причина за присъствието на армейски части. Какъвто и да бе случаят, знаеше от опит, че е най-добре веднага да премине към атака, вместо да се обръща и бяга при първата пречка.

Ала докато слизаше от джипа, тя забеляза, че войниците са също толкова изненадани от появата й, колкото тя от присъствието им. Офицерът, който командваше пропускателния пункт, внимателно провери документите й и най-вече писмото от Министерството на културата, в което се казваше, че професор Лу има разрешение да извършва разкопки край гробницата.

— Ще влизате ли вътре? — попита той.

Че Лу поклати глава.

— Само външни измервания.

Офицерът се намръщи недоволно, но писмото бе снабдено със съответните печати и подписи, та нямаше какво повече да възрази.

— Отваряйте си очите. Из планината се навъртат опасни бандити. Не поемам отговорност за вашата безопасност, докато сте там.

— Бандити ли? — попита Ки, след като се отдалечиха от пункта.

— Всеки, който не се харесва на властите, може да бъде обявен за бандит — обясни спокойно Лу. — Навремето и аз се числях към тази категория. — Тя се засмя. Ето ти един бандит. — Професорката посочи прегърбения старец, изникнал на пътя пред тях. Стоеше неподвижно като статуя. Носеше захабена синя риза и черни панталони, в ръцете си държеше автомат „Калашников“, а на гърба си имаше износена армейска раница.

— Моят стар другар, Ло Фа! — извика Че Лу, след като Ки спря джипа.

— Ах ти, стара немирнице! — отвърна Ло Фа и плю в праха.

— Ах ти, дърти козел! — отвърна в същия тон Че Лу, скочи от колата, изтича и го прегърна. След това погледна през рамото му, към завоя на пътя. — Готови ли сме?