Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Различи някакво смътно червеникаво сияние, вдигащо се от земята. Съвпадаше с мястото на следача. Душният въздух миришеше на сладникав дим. Безпокойството на Бен се усили, но той все пак се приближи към сиянието.
Червената светлина струеше от някаква дрипава шатра. Магьосникът не можа да долови какво се крие вътре.
Стигна до шатрата, присви се да влезе, но се поколеба. „Любопитството е най-голямото ми проклятие, но признаването на един недостатък не го поправя, уви.“ Дръпна настрана покривалото на входа и надникна вътре.
До отсрещната страна на шатрата, на по-малко от три крачки, седеше изгърбена загърната в одеяло фигура, приведена над мангал, от който се къдреха ивици лютив дим. Дишаше шумно, с изнемога. Едната й ръка — всичките кости като че ли бяха счупени — се вдигна и направи жест. Глас изхриптя изпод мръсното одеяло:
— Влез, магьоснико. Мисля, че имам едно от твоите…
Бързия Бен посегна към лабиринтите си — можеше да удържи само седем, макар да имаше достъп до повече. Силата го заля на вълни. Направи го с неохота — разбулването едновременно почти на всичко, с което разполагаше, го изпълни с шепота на всемогъществото. Но знаеше колко опасна и дори фатална е тази илюзия.
— Вече разбираш — продължи с тежко хриптене загърнатата в мрак фигура, — че трябва да си го прибереш. За такъв като мен да поддържам връзка с удивителните ти сили, смъртни…
— Кой си ти? — попита магьосникът. — Какъв си?
— Прекършен. Разбит. Окован към тресящия се труп под нас. Не съм се молил за тази орис. Не съм бил винаги наказан с болка…
Бързия Бен опря ръка на земята извън шатрата, впримчи силите си и затърси. Очите му се разшириха, после бавно се затвориха.
— Заразил си я.
— В това селение съм като рак. И с всеки ден ставам все по-опасен. Тя не може да се пробуди, докато аз се разраствам в плътта й. — Фигурата леко помръдна и изпод гънките на мръсното одеяло се чу ръждивото дрънчене на верига. — Вашите богове ме оковаха, смъртни, и мислят, че са изпълнили задачата.
— Искаш услуга в замяна на моя следач — рече Бързия Бен.
— Да. Щом аз трябва да страдам, то боговете и техният свят — също.
Магьосникът отприщи гъмжилото от лабиринти. Силата се изля на вълни през шатрата. Фигурата в дъното изкрещя и се сгърчи. Одеялото лумна в пламъци, а с него — и дългата чорлава сива коса на създанието. Бързия Бен се втурна в шатрата след последната вълна на магическата стихия, едната му ръка се стрелна напред, пръстите му се забиха в очите на фигурата и главата й се отметна назад. Другата му ръка ловко улови камъчето, затъркаляло се по чергите.
Силата, изригнала от лабиринтите, угасна. Бен отскочи и изхвърча навън, а окованото същество изрева от гняв. Бързия Бен побягна.
Вълната го блъсна в гърба и го просна на горещата димяща земя. Магьосникът изкрещя и се сгърчи. Помъчи се да запълзи напред, но силата беше неимоверна и го теглеше назад. Пръстите му се впиха в земята, задращиха и Бен отчаяно загледа браздите, които оставяха, и тъмната кръв, с която се пълнеха те.
„О, Бърн, прости ми.“
Невидимата хватка неумолимо го теглеше назад към шатрата. Глад и ярост излъчваше фигурата вътре, и увереност, че свирепата й страст скоро ще бъде утолена.
Бързия Бен беше безпомощен.
— Ужасна болка ще изпиташ! — изрева богът зад него.
И тогава нещо се пресегна отдолу. Някаква огромна ръка го стисна в шепата си, като ръка на дете гигант, стиснало парцалена кукла. Бързия Бен отново изкрещя, щом невидимата ръка го притегли надолу, в кипналата димяща земя. Устата му се напълни с горчива пръст.
Яростният рев отгоре смътно отекна в ушите му.
Остри камъни заразкъсваха тялото на магьосника, докато ръката го теглеше надолу и все по-надолу в плътта на Спящата богиня. Мракът бавно обгърна ума му.
А след това… кашляше и храчеше мазната кал, напълнила устата му. Дробовете му се напълниха с топъл сладък въздух. Избърса пръстта от очите си и се надигна. Ехо на скръбни стонове го връхлетя, коравата земя под него бавно се издуваше и свиваше, сякаш дишаше. Бързия Бен внимателно си пое дъх. Кръв капеше от разкъсаната плът на душата му, а дрехите му бяха раздрани — ала беше жив. Вдигна очи.
И едва не извика.
Над него се извисяваше смътно наподобяваща човек фигура, поне петнайсет пъти по-висока от собствения му ръст — туловището й стигаше почти до куполестия таван на огромната пещера. Плътта — тъмна глина — беше отрупана с груби късчета диамант и те проблясваха и святкаха при всяко движение на създанието. То като че ли не забелязваше Бен, макар магьосникът да знаеше, че тъкмо това чудовище го бе спасило от гнева на Сакатия бог. Ръцете му бяха вдигнати към тавана, дланите чезнеха под тъмния, оцапан с червени петна свод. Огромни смътно бели дъги сияеха по тавана, разположени равномерно, също като ребра на гръден кош. Дланите като че ли стискаха две такива ребра, а може би бяха слети с тях.