Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Скоро Мунуг стигна до отклонението. Погледна през рамо може би за десети път, за да се увери, че не го следят, после бързо се шмугна между двата килнати камъка.
След десетина крачки излезе на лъкатушеща пътека. Забърза по нея и сенките го погълнаха. Само една-две минути оставаха до заник-слънце и забавянето с Мостоваците можеше да се окаже фатално, ако не стигнеше навреме за срещата.
— В края на краищата боговете не са известни с особено милостив нрав — прошепна си той.
Монетите тежаха. Сърцето му тупаше силно в гърдите. Не беше навикнал на такова усилие. Беше човек на изкуството все пак. Без голям късмет напоследък, вярно, изтощен от двата тумора между краката, несъмнено, но талантът и въображението му, ако не друго, се бяха изострили въпреки цялата скръб и болката, които го мъчеха. „Избрал съм те точно заради тези слабости, Мунуг. Е, и заради дарбите ти, разбира се. О, да, ужасно ми трябват твоите дарби…“
Една божия благословия можеше да махне тези тумори. А ако не, то триста консула все щяха да му стигнат да плати лечението при денълски лечител в Даруджистан. Какво пък, не беше много разумно човек да разчита на един бог, че ще си плати за услугите. Разказът му пред Мостоваците за пазара в Пейл си беше съвсем верен — струваше си човек да предвижда нещата, да си има и други планове, ако едни се провалят — и макар ваянето и резбата да бяха по-слабите му дарби, не беше толкова скромен, та да отрича качеството на работата си. Разбира се, нищо не можеше да се сравни с рисуването. „Нищо, нищичко.“
Крачеше по пътеката, без да обръща внимание на свръхестествената мъгла, която го загърна. След малко мина през портата на лабиринта, стръмнините и урвите на Източен Тахлин изчезнаха, а мъглата се разнесе и разкри пред очите му гола камениста равнина под болезнено сиво небе. По-навътре в равнината се издигаше самотна кожена шатра, а над нея се виеше дим, като морскосиня омара. Мунуг забърза натам.
Задъхан спря пред входа и драсна боязливо с пръсти по коженото покривало.
Отвътре се чу хрипливо кашляне и дрезгав глас каза:
— Влез, смъртни.
Мунуг се провря през ниския прорез. В първия миг гъстият лютив дим защипа очите, ноздрите и гърлото му, ала след първия дъх хладна изтръпналост обхвана дробовете му. Свел ниско глава и извърнал очи настрани, Мунуг спря до входа и зачака.
— Закъсня. — Гласът хриптеше на всяка сричка.
— На пътя имаше войници, господарю…
— Откриха ли я?
Художникът се усмихна, свел очи към чергата на пода на шатрата.
— Не. Претърсиха ми торбата, както си знаех, но не и мен.
Богът се закашля отново и Мунуг чу стърженето на мангала, издърпан по пода. Върху жаравата заподскачаха семена и димът се сгъсти.
— Покажи ми я.
Художникът бръкна в гънките на грубата си вълнена риза и извади нещо, увито в плат — беше колкото книга. Разгъна го и се видя колода дървени карти. Все така без да смее да вдигне глава, Мунуг избута картите към бога и те се пръснаха по пода.
Чу как той затаи дъх, а след това — тихо шумолене. Когато богът заговори отново, гласът вече бе по-близък.
— Дефекти?
— Да, господарю. По един на всяка карта, както заповядахте.
— Великолепно! Смъртни, дарбата ти е ненадмината. Тези образи наистина са пълни с болка и несъвършенство. Окаяни, измъчени и скръбни. Терзаят окото и карат сърцето да кърви. И не само това — виждам хронична самота в тези лица, дето си изрисувал в сцените. — В тона му се долови суха насмешка. — Изрисувал си в тях собствената си душа, смъртни.
— Не съм познал в живота си много щастие, госпо…
Богът изсъска.
— И не бива да го очакваш. Не и в този живот, не и в още хиляда, които си обречен да изтърпиш, докато получиш спасение — стига да си страдал достатъчно, за да го заслужиш!
— Моля страданията ми никога да не свършват, господарю — изломоти Мунуг.
— Лъжа. Мечтаеш за сладък живот в охолство. Понесъл си това злато, с което вярваш, че ще го постигнеш, и искаш да продадеш таланта си, за да се сдобиеш с още — не го отричай, смъртни. Душицата ти знам — виждам алчността и копнежите й в тези образи. Не бой се, тези чувства ме разсмиват, защото тъкмо те са верният път към отчаянието.
— Да, господарю.
— А сега, Мунуг от Даруджистан, да се разплатим…
Старецът изкрещя, щом двата тумора между бедрата му пламнаха нажежени. Сгърчи се от непоносимата болка, рухна на мръсните черги и се сви на кълбо.
Богът се изсмя и ужасният му глас се накъса от дългия пристъп на късащата дробовете кашлица.
Болката, след малко осъзна Мунуг, започна да угасва.
— Ти си изцерен, смъртни. Дадоха ти се още годинки окаян живот. Уви, съвършенството за мен е нетърпимо, така трябва да бъде и за обичните ми чеда.