Коледата на Поаро
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Коледата на Поаро». Краткое содержание книги:
Той закри лицето си с треперещи длани. Лидия протегна ръка и докосна ръкава му. Полковникът кротко каза:
— И после?
Алфред продължи съкрушено:
— Струва ми се, че за момент всички бяхме като вкаменени. След това скочихме и затичахме навън по стълбите към стаята на баща ми. Вратата беше заключена. Не можехме да влезем. Трябваше да я разбием. После, когато влязохме, видяхме…
Гласът му изчезна съвсем, Джонсън бързо заговори:
— Не е необходимо да разказвате за това, господин Лий. Върнете се назад, към времето, когато всички бяхте в трапезарията. Кой беше с вас там, когато чухте вика?
— Кой беше там ли? Ами, всички… не, чакайте. Брат ми беше там, брат ми Хари.
— Никой друг ли?
— Никой.
— Къде бяха другите господа?
Алфред въздъхна и се напрегна.
— Сякаш са минали години… Как беше? А, да! Джордж беше отишъл до телефона. После започнахме да обсъждаме семейни въпроси и Стивън Фар каза, че ще ни остави да си поговорим, и излезе. Направи го много възпитано и тактично.
— А брат ви Дейвид?
Той сбърчи чело:
— Дейвид? Беше ли там? Не, разбира се, не. Не си спомням точно той кога се измъкна.
— Обсъждахте семейни въпроси, така ли? — внимателно попита Поаро.
— Ами… да.
— Това значи, че сте обсъждали семейни въпроси с един от членовете на семейството.
Лидия се намеси:
— Какво искате да кажете, мосю Поаро?
Той бързо се обърна към нея:
— Мадам, съпругът ви каза, че Стивън Фар е излязъл, защото разбрал тяхното желание да говорят за свои проблеми. Но това явно не е било семеен съвет, тъй като мосю Дейвид и мосю Джордж не са били там. Значи дискусията е била само между двама члена на семейството.
Лидия отговори:
— Моят девер Хари се завърна от чужбина след дългогодишно отсъствие. Нима не е естествено той и съпругът ми да имат за какво да говорят?
— Аха, разбирам.
Тя му хвърли бърз поглед и отмести очи. Джонсън каза:
— Това е ясно. Забелязахте ли някой друг, когато тичахте към стаята на баща си?
— Аз… всъщност не знам. Като че ли да. Ние всички дойдохме от различни посоки. Страхувам се, че не забелязах. Бях толкова разтревожен. Този ужасен вик…
Полковникът бързо смени темата:
— Благодаря ви, господин Лий. Има и един друг въпрос. Разбрах, че баща ви е притежавал ценни диаманти.
Алфред погледна доста изненадано.
— Да, така е.
— Къде ги съхраняваше?
— В сейфа, в стаята си.
— Можете ли да ги опишете?
— Бяха груби камъни, нешлифовани.
— Защо баща ви ги пазеше при себе си?
— Това беше някаква прищявка. Беше ги донесъл от Южна Африка. Никога не ги е давал да ги обработят. Просто искаше да ги държи при себе си. Нали ви казах, прищявка.
— Аха! — каза полковникът. От тона му ставаше ясно, че не разбира много. После продължи: — Голяма ли беше стойността им?
— Баща ми ги определяше на около десет хиляди лири.
— Значи са били много ценни.
— Да.
— Странна приумица — да ги държи в сейфа в спалнята си.
Лидия се намеси:
— Моят свекър, полковник Джонсън, беше доста странен човек. Той не мислеше като обикновените хора. Доставяше му удоволствие да държи тези камъни в ръцете си.
— Сигурно са му припомняли много — обади се Поаро.
— Да, така е — потвърди тя.
— Бяха ли застраховани? — попита полковникът.
— Не мисля.
Джонсън се наведе и тихо попита:
— Знаете ли, че тези камъни са били откраднати?
— Какво? — втренчи се в него Алфред Лий.
— Баща ви не ви е споменал нищо за тяхното изчезване?
— Нито дума.
— И не знаехте, че баща ви е изпратил да повикат господин Сагдън тук, за да го уведоми за изчезването на камъните?
— Нямах представа!
Джонсън премести погледа си.
— А вие, госпожо Лий?
Тя поклати глава.
— Нищо не съм чула.
— Значи според вас камъните са още в сейфа?
— Да.
Лидия се поколеба и попита:
— Затова ли са го убили? Заради тези камъни?
Полковник Джонсън отвърна: