Привидението от храма
- Автор: ван Гулик Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лиляна Андонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Привидението от храма». Краткое содержание книги:
— Към стария храм на хълма. Обадете ми се, ако не откриете Ян. Можем да предприемем редовно съдебно издирване. Довиждане.
Ма Жун се запъти към източната врата. Взе от стражите един малък ветроупорен фенер, след това хапна набързо в една от евтините гостилнички край пътя и се почувства напълно готов за изкачването на стръмните стъпала. С падането на нощта бе станало доста хладно, но той все пак успя да се изпоти обилно.
— Чудя се защо ли строят проклетите си храмове все по разни чукари! — промърмори той. — Сигурно гледат да са по-близо до небето.
Щом излезе на поляната пред трикрилата храмова порта, двамина мъже изскочиха иззад кипарисовото дърво, вдигнали тежки тояги. В следващия миг раз познаха Ма Жун, отдадоха чест и доложиха, че засега е първият посетител. Той забеляза с доволство, че единият от тях е Фан, буден момък.
— Възнамерявам да поогледам около храма — съобщи Ма Жун. — Вие си пазете тук. Ще ви свирна с уста, ако имам нужда от нещо. И вие ми свирнете, ако видите някой да се навърта наоколо.
Той прекрачи прага и огледа набързо предния двор, призрачен под бледите лъчи на пълната луна.
„Наляво градината всъщност си е същинска джунгла — помисли си той. — Е, да карам подред. Първо ще огледам главната зала на храма, сетне ще си представя, че съм убиец с труп и глава на ръце.“
Щом се изкачи по стъпалата на централния вход, откри, че началникът на стражата е запечатал шест крилата врата след посещението на съдията Ди следобеда. Скъса залепената хартия и подпря яко с рамо изметнатата врата, докато с мъка успя да открехне едното крило. Тъкмо се канеше да пристъпи в просторната зала, изпълнена с непрогледна тъмнина, когато нещо го накара да замръзне на място. Стори му се, че някаква врата се захлопна в дъното на помещението. В следващия миг отново се възцари пълна тишина. Проклинайки наум, Ма Жун запали с огнивото си фенера, вдигна го високо и пристъпи напред. Светлината извади от мрака масивните колони и голямата олтарна маса. Той забърза към малката врата вляво от олтара, защото шумът като че ли бе дошъл оттам. Отвори рязко. Две стъпала водеха на долу към тесен и дълъг вътрешен двор, застлан с плочи. Не се виждаше жива душа.
— Трябвало е началникът да запечата и тази врата — гневно изръмжа той. — А може и да ми се е счуло…
Подуши из въздуха и изведнъж настръхна. В ноздрите го удари същата тежка миризма на тление, каквато беше усетил в дома на Тала.
— Небеса, да не би тук да са заровени липсващият труп и главата? Господарят явно не е претърсвал насам, плочите по пода изглеждат непокътнати, по крити с боклук.
Вдигна фенера над главата си и огледа гредите на тавана.
— Каква е тази ниша над входа? Ако има стълба, човек много лесно може да напъха вътре труп. Нищо чудно убиецът да е направил точно това. Никой не му е пречел, имал е на разположение цяла нощ.
Разтвори двете средни крила на главния вход, подпря ги с камъни и провеси фенера на кожения си колан. Впи пръсти в горния ръб на вратата и се вдигна на мускули, след което намести пръстите на краката си в отворите на железните декоративни решетки. Разкрачен, подпрял по един крак на всяко крило, успя да надникне в тъмната наша. Пред лицето му прелетя тъмен силует и той едва запази равновесие.
— Тия проклети прилепи! Вътре явно могат да се поберат цели ята, че и два трупа отторе. Но няма нито труп, вито глава. А и мирише тъй гадно, както долу в централната зала.
Слезе и угаси фенера. Постоя известно време в пролуката между двете крила, оглеждайки гъсталака отдясно в предния двор.
— Сигурно под този голям дъб с изхвръкнали коренища е бил полегнал добричкият Алю за заслужен отдих. Значи мятам трупа през рамо и слизам в двора. Отсечената глава съм увил, да речем, в пояса си. Или пък поверявам този безценен товар на приятелчето си. После…
Ма Жун прекъсна размишленията си и се вторачи в треволяка зад дъбовото дърво. Прокара уморено ръка по челото си.
— Готов съм да се закълна, че ми се мярна някакъв бял силует. Като че на жена. Доста висока, в дълга била дреха, която се влачеше по земята. Бързо след, нея!
Изтича, но не откри нищо друго зад дъба освен избуял бодлив храст диви бели рози.
— Къде ли изчезна това видение… — запита се той, после се наведе и се вгледа в прекършените стъбла. Разтвори старателно ниските клони и се засмя доволно: — Виж ти, имало пътечка. По-точно, някога е имало, преди време. Цялата е обрасла.
Коленичи и запълзя на четири крака под надвисналия храсталак. Като човек, познаващ безпогрешно гората, лесно проследи изоставената от години пътека. Скоро отново успя да се изправи на крака и продължи да върви безшумно, като час по час спираше, за да се ослуша. Не долови нищо особено освен цвъртенето на цикадите и от време на време — рева на нощен звяр. Запали фенера и огледа шубраците. Сто ри му се, че по някои листа има тъмни петна. Беше на вярна следа. Изоставената пътека лъкатушеше сред високите дървета и накрая го изведе на малка полянка, откъдето се отклоняваше в друга посока.