Служители на Здрача

Евелин никога не преставаше да им чете лекции. Винаги, всеки ден, на празници, на рождени дни — нямаше свободен ден от нейните лекции. Кристин и Тони седяха и слушаха по неволя, без да смеят да възразят, защото това водеше до най-унищожително презрение и до най-лошо наказание и… насърчаваше още повече четенето на лекции. Тя безмилостно ги насилваше. Изискваше най-големите възможни изпълнения във всичко, което правеха, което не беше толкова лошо нещо. То можеше дори да бъде добро за тях. Обаче когато те получаваха най-добрата възможна оценка, спечелваха най-високата давана награда, изкачваха се до първите места в своите секции на училищния оркестър, когато те правеха всичко това и повече, много повече, то никога не задоволяваше тяхната майка. Най-доброто не беше достатъчно добро за Евелин. Когато те получаваха най-доброто, достигаха върха, тя ги наказваше, защото не са стигнали там по-скоро, поставяше им нови цели и говореше, че те изпитват търпението й и им се свършва времето, в което да я направят да се гордее с тях.

Когато чувстваше, че четенето на лекции не е достатъчно, тя използваше своето последно оръжие — сълзите. Евелин плачеше и се обвиняваше за техните неуспехи. „Вие и двамата ще свършите зле и вината за това ще бъде моя, изцяло моя, защото не зная как да стигна до вас, как да ви накарам да видите какво е важно. Аз не съм направила достатъчно за вас. Не зная как да ви помогна да надделеете над кръвта Скавело, която е във вас, а би трябвало да зная, би трябвало да правя всичко по-добре.“