Бесове

Тия отровни думи бяха произнесени крайно раздразнено. Виждаше се, че „разкиснатата жена“ си ги беше приготвила отнапред и предварително се е наслаждавала на ефекта. Но не беше Варвара Петровна тая, която можеха да поставят натясно със сантиментални ефекти и гатанки. Тя строго поиска най-точни задоволителни обяснения. Прасковя Ивановна моментално свали тона и дори свърши с това, че се разплака и го удари на най-приятелски излияния. Тази раздразнителна, но сантиментална дама също като Степан Трофимович непрекъснато се нуждаеше от истинско приятелство и главното й оплакване от Лизавета Николаевна се състоеше тъкмо в това, че „дъщеря й не й е приятелка“.

Но от всички нейни обяснения и излияния точно се оказа единствено това, че между Лиза и Nicolas наистина е имало някакво спречкване, но Прасковя Ивановна не бе могла да си състави точна представа що за спречкване е било. А колкото до обвиненията, хвърлени срещу Даря Павловна, накрая тя не само че ги оттегли, но дори специално помоли да не се придава никакво значение на одевешните й думи, защото ги била казала „в яда си“. С една дума, всичко излизаше много неясно и дори подозрително. Според нейния разказ спречкването почнало от „опърничавия и подигравчийски“ характер на Лиза, „а пък гордият Николай Всеволодович, макар и много влюбен, не могъл да понесе насмешките и самият той станал насмешлив“.

— Скоро след това се запознахме с един младеж, май че племенник на вашия „професор“, пък и имената съвпадат…

— Син, не племенник — поправи я Варвара Петровна. Прасковя Ивановна открай време не можеше да запомни името на Степан Трофимович и все го наричаше „професора“.

— Нейсе, син да бъде, още по-добре, мен ми е все едно. Най-обикновен младеж, доста жив и свободен, но инак нищо особено. Е, тука вече Лиза попрекали, уж че взе да прикотква младежа, та да възбуди у Николай Всеволодович ревност. Ама аз това не го осъждам много; момински работи, нещо обикновено и дори мило. Само че Николай Всеволодович, вместо да изревнува, напротив, взе, че се сприятели с младежа, сякаш че нищо не вижда или пък ужким че му е все едно. А Лиза това не го изтрая. Младежът скоро след туй замина (много бързаше за някъде), а Лиза захвана при всеки удобен случай да се заяжда с Николай Всеволодович. Забелязала, че те понякога си говорят с Даша, взе да щръклее, че да ти кажа, сестро, и на мен ми стана черен животът. Докторите са ми забранили да се нервирам, това тяхно прехвалено езеро и без това ми беше омръзнало, само дето ревматизъм получих и зъбите ме заболяха от него. То го пише дори, че от Женевското езеро ставал зъбобол; свойството му било такова. Тъкмо тогава Николай Всеволодович внезапно получи писмо от графинята и тутакси си тръгна, за един ден се приготви. Вярно, сбогувахме се приятелски, пък и Лиза, като го изпращаше, беше уж весела, лекомислена и все на смях я избиваше. Само че всичко това са преструвки. Щом си замина, изведнъж стана много замислена, пък и съвсем престана да споменава за него, че и на мен не ми даваше. Аз и вас бих ви съветвала, мила Варвара Петровна, да не подкачате Лиза по тоя въпрос, само ще навредите. Мълчите ли си, тя първа ще ви заговори; повече ще научите. Според мен пак ще се сдобрят, стига само Николай Всеволодович да не се забави да дойде, както обеща.