Бесове

— По-накъсо, ако може, Степан Трофимович.

— Господин Фон Лембке тръгна сега из губернията. En un mot, този Андрей Антонович, нищо че е руски немец от православните и дори — хайде, признавам му го — извънредно красив мъж е, от ония четирийсетгодишни…

— Че откъде пък накъде красив мъж? Очите му са като овнешки.

— Във висша степен. Но хайде, от мен да мине, отстъпвам пред мнението на нашите дами…

— Да обърнем листото, Степан Трофимович, моля ви! Впрочем откога сте почнали да ходите с червена връзка?

— Аз това… само за днеска…

— А правите ли си моциона? Ходите ли ежедневно на разходка от шест версти, както ви е предписал докторът?

— Не… не винаги.

— Знаех си го! Още в Швейцария го предчувствах! — нервно викна тя. — Сега не по шест, а по десет версти ще ходите! Ужасно сте се занемарили, ужасно, уж-жасно! И не че сте остарели, ами сте одъртели… аз се слисах още одеве, като ви видях, въпреки червената ви връзка… quelle ideo rouge!55 Продължете за Фон Лембке, ако наистина има какво да кажете, и свършвайте, моля ви… уморена съм.

— En un mot, исках само да кажа, че той е един от ония администратори, които започват да правят кариера на четирийсет години; от тия, дето до четирийсетте никой не ги брои за хора, а после изведнъж пробиват нагоре, я като се снабдят с подходяща съпруга, я с помощта на някое друго средство от тоя род… Сиреч сега той замина… сиреч искам да кажа, че мене тутакси са ме наклепали пред него, че съм развращавал младежта и съм бил разсадник на губернския атеизъм… Той веднага взел да разпитва.

— Ама дали пък е вярно?

— Аз дори взех мерки. А като му „до-ло-жили“, че вие сте „управлявали губернията“, vous savez56, си позволил да каже, че „това вече нямало да го бъде“.

— Така казал?

— Че „това вече нямало да го бъде“, и avec cette morgue…57 Жена му, Юлия Михайловна, ще ни ощастливи в края на август, идвала право от Петербург.

— От странство. Срещнах се с нея.

— Vraiment?58

— В Париж и в Швейцария. Роднина е с Дроздови.

— Роднина ли? Какво чудесно съвпадение! Разправят, че била честолюбива и… уж че с големи връзки?

— Вятър, връзчици! До четирийсет и пет се момя, пукнат грош няма, а сега се лепна за тоя Фон Лембке и, разбира се, едничката й цел е да го издигне. И двамата са интриганти.

— И била, казват, две години по-стара от него?

— Пет. Майка й в Москва ми беше изтъркала прага; на четири лазеше да я поканя на моите балове, още по времето на Всеволод Николаевич. А тая по цяла нощ чакаше някой да я покани, дордето към три часа вече не се принудех да я съжаля и да й пратя някой кавалер. Двайсет и пет ги беше навъртяла, а все с къси роклички като момиченце я водеха и с тюркоаз на челото. То беше станало неприлично да ги кани човек.