Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
— Надявам се да не е възникнал пак вчерашният проблем.
— О, не — засмя се тя. — Не ми пада търговски пътник всеки ден. Този път наистина ми свърши кафето.
— Всеобщо явление.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами първите ми десет клиента всяка сутрин са хора, останали без кафе.
— Сериозно ли говориш?
— Съвсем. Между другото, благодаря ти, че ми изпрати търговския пътник.
— Идеята беше негова.
— Но ти я осъществи. От кое кафе?
— Няма значение. Каквото и да взема, кафето ми вечно става кофти.
— Спазваш ли мерките?
— Най-старателно, и пак не струва. Насмалко да кажа, че кафето просто не ми е по вкуса.
— Ти го каза. Опитай все пак тази смес. — Взех металната кутия от лавицата, а тя се пресегна да я поеме — нищо и никакво движение — и всяка част от тялото й се раздвижи, премести, обяви безмълвно за присъствието си. Тук съм аз, кракът. И аз, бедрото. Но не си толкова хубаво, колкото съм аз, мекото коремче. Всичко бе ново, нововидяно. Дъхът ми секна. Според Мери една жена може да дава нишан, стига да го поиска. Ако приемем, че е вярно, то Марджи притежаваше комуникационна система, започваща от острия връх на велурената й обувка и стигаща до начупената й мека кестенява коса.
— Май ти е минал вече душевният дискомфорт.
— Това беше вчера. Не знам откъде ми дойде.
— Питаш ли ме мен! Колко пъти, и то не поради обичайната причина.
— Чух, че голямо гледане на карти си му хвърлила.
— Сърдиш ли ми се?
— Не. По-скоро ми е интересно как става номерът.
— Но не вярваш на тия работи, нали?
— Не става дума за вярване. Някои неща направо си ги нацелила. Неща, които мъчат мислите ми, и неща, които върша.
— Като например?
— Като това, че е време за промяна.
— И смяташ, че съм нагласила картите, така ли?
— Няма значение. По-скоро — ако си го направила, кое те е накарало? Замисляла ли си се по този въпрос?
Изгледа ме право в очите — подозрително, търсещо, питащо.
— Да! — промълви. — Имам предвид — не, никога не съм се замисляла. Ако съм ги нагласила, кое ме е накарало? Понеже би било равносилно на разваляне на естествената им подредба.
През вратата надникна господин Бейкър.
— Добро утро, Марджи — каза. — Итън, размисли ли върху предложението ми?
— И то много. Искам да си поговорим за тия неща.
— Когато кажеш, Итън.
— Добре, през седмицата ми е невъзможно да изляза. Нали знаете, че Маруло почти не се свърта тук. Утре ще си бъдете ли у дома?
— След черквата, да. Добра идея. Елате с Мери към четири. Докато дамите обсъждат великденските капели, ние двамата ще се измъкнем и…
— Искам за сто неща да ви питам. Май ще е най-добре да си ги запиша.
— Доколкото мога, ще се постарая да ти отговоря най-подробно. Довиждане, тогава. Приятен ден, Марджи.
След като той излезе, Марджи подхвърли:
— Бързо начало поставяш.
— Просто разпускам мускулите засега. Слушай, знаеш ли кое ми е интересно? Какво ще се получи, ако хвърлиш картите със затворени очи или по някакъв подобен начин, да видим дали ще имат нещо общо с вчерашните.
— Не! — отсече тя. — Няма да стане. Ти занасяш ли се с мен или наистина те вълнува?
— От моя гледна точка вярването е без значение. Нито вярвам в екстрасенси, нито в мълнии, нито във водородната бомба, та дори и във виолетки или в ята риби — макар да знам, че съществуват. И в призраци не вярвам, макар да съм виждал.
— Сега вече ме будалкаш.
— Ни най-малко.
— Имам чувството, че си станал нов човек.
— Възможно е. Никой не остава непроменен, поне не за дълго.
— И коя е причината, Ит?
— Де да знам. Може да ми е писнало да съм продавач в бакалница.
— Време ти е.
— Наистина ли харесваш Мери?
— Абсолютно. Защо ме питаш?
— Понеже никак не си приличате… понеже сте тъй различни.
— Разбирам те. Но я харесвам. Обичам я.
— И аз.
— Късметлия.
— Знам.
— За нея говоря. Ами, аз да вървя да си сваря едно кофти кафе. И да си помисля за хвърлянето на картите.