Червена страна

- Те ли са? - попита Лийф. - Това техните коне ли са?

- Те са - отвърна Шай. Беше премръзнала и подгизнала, чувстваше се като погребана в калта.

- Какво ще правим? - Лийф се опита да скрие напрежението в гласа си, но се провали грандиозно.

Лам не му отговори. Вместо това се надвеси към Шай и прошепна в ухото й:

- Да кажем, че си хваната между две обещания и не можеш да изпълниш едното, без да нарушиш другото. Какво правиш тогава?

Според Шай това беше почти смехотворен въпрос предвид настоящото им положение. Тя сви рамене в подгизналата си риза:

- Ще спазя това, което си струва повече, предполагам.

- Ъхъ - промърмори той, загледан в тресавището на улицата. - Пак листа по водата, а? Никакъв избор. - Тримата останаха така за момент, после Лам се обърна на капрата. - Аз ще вляза пръв. Вие настанете воловете в обора, после елате вътре кротко и спокойно. - Той скочи от фургона и ботушите му изпляскаха в калта. - Освен ако не предпочитате да останете тук. Може да се окаже по-добра идея.

- Аз ще си свърша работата - викна троснато Лийф.

- А знаеш ли каква ще е тя? Някога убивал ли си човек?

- А ти?

- Просто не ми се мешай в краката. - Лам беше някак различен. Не така прегърбен. По-висок. Всъщност огромен. Половината му намръщено лице беше скрито под шибаната от дъжда периферия на шапката, другата половина - едва забележима на оскъдната светлина. - Не ми се пречкайте в краката. Искам да ми обещаете.

- Добре - каза Лийф и погледна учудено към Шай.

- Добре - отвърна тя на свой ред.

Странна работа, да го чуе от него. Напролет човек можеше да срещне агънца, по-свирепи от Лам2. Но хората понякога се държат странно от гордост и така нататък. Тя самата не страдаше от излишна гордост. Затова реши да го остави да си говори, да се пробва с каквото е намислил и да влезе пръв. В края на краищата, получи се, когато продаваха зърното, нали? Остави го да привлече погледите към себе си, а тя се промъкна незабелязано отзад. Пъхна ножа в ръкава си и проследи с поглед възрастния северняк, който газеше с мъка през тресавището на улицата, разперил ръце, да пази равновесие.

Когато Лам се провалеше, тя щеше да направи каквото трябва. Нямаше да й е за пръв път. Беше го правила и преди по по-маловажни причини и за хора, които го заслужаваха по-малко. Увери се, че ножът се плъзва безпрепятствено от ръкава й, и усети как сърцето й забива лудо. Ще успее да го направи отново. Трябва да го направи отново.

Отвън пивницата беше истинска съборетина, но когато Шай прекрачи прага, й трябваше само поглед да установи, че вътрешността й не падаше по-долу. Видът на това място я накара да се замисли с носталгия за „Мръвки“ - нещо, което не бе предполагала дори, че е възможно. В опушената до безобразие камина гореше немощен огън. Вкиснатият въздух миришеше на дим, мухъл и невидели сапун човешки тела. Барът представляваше дебела талпа, усукана в средата, набраздена от пукнатини и излъскана от стотиците лакти и години употреба. Съдържателят на пивницата, или в този случай - собственикът на бараката, стоеше зад него и бършеше чаши. Мястото, колкото и схлупено и тясно да беше, не беше пълно с хора, което в отвратително време като това не беше добър знак за репутацията му. Петима, трима мъже и две жени, търговци според Шай и не от най-проспериращите, седяха на най-отдалечената маса, надвесени над чинии с яхния. Един кльощав седеше на друга маса в компанията на чаша. Имаше изнурен от работа вид. Шай познаваше този вид от оцвъка-ното на черни петна огледало, което някога притежаваше, затова го определи като фермер. На съседната маса седеше някакъв тип, сгушен в палто от животинска кожа с дълъг косъм, толкова голямо, че от него се подаваха само малко посивяла коса и шапка с няколко мазни пера, втъкнати в лентата над периферията. На дървената маса пред него имаше полуп-разна бутилка. Срещу него, изправила стегнато гръб като съдия по време на съдебен процес, седеше възрастна жена дух. Носът й беше счупен и силно изкривен на една страна, а дългата й посивяла коса беше сплетена на плитки, вързани с накъсан на дълги парцали протрит плат, който подозрително наподобяваше знамето на Старата империя. Лицето й беше набраздено от толкова дълбоки бръчки, че човек можеше да го използва за поставка за чинии. Ако чиниите ти, естествено, не са изгорели заедно с огледалото и всичко останало, което си притежавал.