Паралелни лъжи

Временно отклони мисълта си от нея и се съсредоточи върху хотела и черната кола.

— В „Пауел“ ли сте отседнал? — попита сервитьорката, поднасяйки му топъл хляб и зехтин.

Акцентът й го омайваше и беше сигурен, че гласът му е познат, и то повече от външния й вид. Значи са се познавали като по-млади. Изведнъж се сети коя е. Не му се искаше тя да го разпознае, но същевременно смяташе за възможно да се измъкне от всяка ситуация. Не се въздържа да произнесе името й:

— Мариам? Или Мариан?

— Джилиан — подсказа тя предпазливо.

— Умберто, Бърт — припомни й той умалителното си име от колежанските дни. — Фредо и аз бяхме съквартиранти. Няколко пъти ви гостувах.

— Божичко! — възкликна тя.

— Ти беше… по-дребна… по-малка…

— Бях на… дванайсет.

— Да, по-млада — отбеляза той, отново раздвоявайки вниманието си между нея и лимузината. — Тук ли живееш? В града?

— Да, благодарение на контрола върху наемите.

— А Фредо? В Белгия е, нали?

— Ожени се — кимна тя. — Има три деца.

И тогава се отнесе. Не виждаше нищо наоколо: нито помещението, нито улицата, нито хотела. Отнесе се в спомените си за близнаците и за живота, който бе водил до неотдавна. Сервитьорка наблизо тракна с две чинии и Алварес се върна в действителността.

Тя се ухили. Катраненочерната й коса бе подстригана като на китайска кукла. Леко пожълтелите й предни зъби издаваха, че е пушачка. Запита се дали очите й са естествено така зелени, или носи цветни контактни лещи. На левия си глезен имаше сребърна гривна. Краката й бяха дълги и стройни. През последната година и половина свикна бързо да преценява хората. Търсеше навсякъде лъжи. Търсеше тях — агентите на Северното жп обединение, като онзи в товарния вагон.

Тя видя, че отново се е загледал през прозореца. Този път той се впусна в лъжи:

— Жена ми… Бившата ми съпруга преди няколко минути влезе в „Пауел“ издокарана.

— Следиш ли я?

— Жалък съм, нали?

— Чакай да обслужа и другите си маси и веднага се връщам — обеща Джилиан.

Невинни на пръв поглед думи, но погледът й я издаде, че изпитва голямо желание да продължи да си общува с него. Да, навремето беше малка, припомни си Алварес, ала определено си падаше по него. Това развеселяваше по-големия й брат, но Алварес се чувстваше неловко, защото дори в онази крехка възраст тя бе по-скоро жена, отколкото дете. Тъмните му коси и очи привличаха жени на всякаква възраст и с всякакъв външен вид. „Омайва ги чарът ти, а не смуглата ти кожа“, подхвърли веднъж съпругата му Хуанита. Твърдеше, че бил в състояние да омагьоса всяка жена — достатъчно било да влезе в стаята и да се усмихне, но в името на семейството им е добре да се научи да контролира поведението си. И той го беше контролирал. В продължение на единайсет години брачен живот нито веднъж не го осени мисъл за изневяра; поне така искаше да помни миналото. А през последните две години беше завладян, дори обсебен, съсредоточен да стигне до истината. Стомахът му се сви и усети, че стиска столчето на винената чаша. Десет години е по-възрастен от Джилиан, напомни си той. Не се интересува от жени. А въпреки това трябваше да се насили, за да се отпусне, и се изненада колко му е трудно.