Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
— Да вървим бавно — казах аз. — Не е казано, че трябва да видим всичко този път…
— … понеже ще идваме на панаира всяка година до края на живота си — довърши Снежно цвете вместо мен и стисна ръката ми.
Каква гледка трябва да сме били само: две сродни души, поели на първото си пътешествие, които се опитват да вървят върху нозете си, каквито ги помнят, крепени единствено от радостта си, и възрастна жена, натруфена с пищни одежди, която крещи след тях:
— Престанете или веднага си тръгваме!
За щастие отивахме наблизо. Снежно цвете ме задърпа към едно дюкянче, където продаваха принадлежности за бродиране.
— Ние сме още момичета в родните си домове — каза Снежно цвете, докато изучаваше дъгоцветието от конци в павилиона. — Докато дойде време да се омъжим, ще прекарваме дните си в женската стая, ще си ходим на гости, ще бродираме и ще си шушукаме. Ако сега направим избора си внимателно, ще можем години наред да създаваме спомени за времето, прекарано заедно.
Относно конците бяхме единодушни. Харесахме едни и същи цветове, но също така подбрахме и няколко, които макар по общо съгласие да не ни бяха съвсем по сърце, бяха подходящи за изработването на детайл от някое листо или сянката, падаща от цвете. Подадохме монетите си на продавача и се върнахме в паланкина с покупки в ръце. Щом се качихме, Снежно цвете се примоли на госпожа Уан за едно последно удоволствие:
— Леличко, моля те, заведи ни при господина с тарото. Моля те, лельо, моля те!
Предположих, че Снежно цвете използва това почтително обръщение, за да смекчи строгостта на госпожа Уан, и за пореден път окуражена от нейното безстрашие, запригласях:
— Моля те, леличко, моля те!
Госпожа Уан нямаше как да откаже на двете обградили я момичета, които я дърпаха за ръкавите и я умоляваха с настойчивост, присъща на първороден син, да им угоди с още едно излишество.
Накрая се предаде с предупреждението, че това не бива да се повтаря.
— Аз съм една бедна вдовица и прахосването на пари за две безплодни издънки ще навреди на репутацията ми в окръга. Искате да ме докарате до просешка тояга ли? Искате да умра сам-сама? — Тя изрече всичко това с привичната си рязкост, ала когато стигнахме до сергията за таро, вече всичко бе приготвено специално за нас. Една малка масичка с три бъчонки вместо столове ни очакваше наредена.
Собственикът донесе едно живо пиле и го вдигна нагоре.
— За вас винаги най-доброто, госпожо Уан — рече старият господин Дзуо.
След няколко минути се появи със специално гърне, нагрявано от въглени в специално отделение на дъното. Бульон, джинджифил, зелен лук — и накълцаното на парчета пиле, което бяхме видели преди минути, вече къкреше. На масата се появи също сос за топене от дребно нарязан джинджифил, чесън, зелен лук и нагорещено масло. Поднос от свежи листа от грах, задушени с цели скилидки чесън, допълваха трапезата. Ядохме с наслада, ровейки с пръчиците за апетитни парченца месо, като дъвчехме щастливо и плюехме костите на земята. Ала колкото и възхитително да бе пиршеството, аз все пак си оставих място в стомаха за деликатеса от таро, за който Снежно цвете ми бе споменала. Всичко, казано от нея, бе истина — начинът, по който горещата захар припукваше при съприкосновението с водата, неустоимото хрупкане и мекотата, разливаща се в устата.
Както ме бяха учили у дома, взех чайника и налях чай на трите ни. Когато го поставих обратно, чух как Снежно цвете укорително засмука въздух. Отново бях сторила нещо нередно, но нямах представа какво. Тя положи длан върху моята, постави я върху чайника и го обърна така, че чучурът му да не сочи към госпожа Уан.
— Грубо е чучурът да гледа към някого — каза Снежно цвете меко.
Би трябвало да се засрамя. Вместо това изпитах единствено възхищение от познанията на моята лаотун.
Когато се върнахме, носачите спяха под прътите на паланкина, но пляскането с ръце и гръмкият глас на госпожа Уан ги разбудиха и скоро се носехме по пътя към дома. На връщане ни бе позволено да седнем една до друга, макар това да наруши равновесието и да затрудни носачите. Припомням си онова време и осъзнавам колко млади бяхме — просто две малки момичета, които се кикотят без причина, разпределят конците за бродиране, държат се за ръце, хвърлят крадливи погледи през завеската, докато сватовницата дреме, и наблюдават преминаващия край прозореца свят. Толкова погълнати бяхме, че този път на никоя не й прилоша от подтичването и блъскането на носачите по неравния път.