Сградата на академия „Темпълтън“ за млади дами се намираше на „Пето Авеню“ и приличаше на голям кит, издялан от сив камък. Училището бе препоръчано от Хамилтън Удуърд, адвоката на Кейн. Макар че в него обикновено не приемаха девойки на възрастта на Кит, Елвира Темпълтън бе направила изключение за героя от „Мисионари Ридж“.
На третия етаж, Кит колебливо стоеше пред прага на стаята, в която щеше да се настани и изучаваше петте момичета, облечени в еднакви тъмносини рокли с бели яки и маншети. Те се бяха скупчили до прозореца на стаята и наблюдаваха улицата долу.
Не й се наложи да чака дълго, за да разбере в какво се бяха вторачили.
— О, Елзбет, той не е ли най-красивия мъж, когото някога си виждала?
Девойката, наречена Елзбет, въздъхна. Тя бе с лъскави кестеняви къдрици и красиво, свежо лице.
— Представете си, той беше точно тук, в академията, и не позволиха на никоя от нас да слезе долу! Каква несправедливост! — и добави с кикот: — Баща ми казва, че той не е истински джентълмен.
Още смях.
Едно много красиво момиче с руса коса, което напомни на Кит за Дора ван Нес, каза:
— Мадам Рикарди, оперната певица, се била побъркала от отчаяние, когато той й заявил, че се мести в Южна Каролина. Всички чуха за това. Тя му е любовница, нали знаете?
— Лилит Шелтън! — възкликнаха момичетата в престорен ужас и Лилит ги изгледа презрително.
— Ама че сте наивни! Толкова изкусителен мъж, като Байрън Кейн има десетки любовници!
— Не забравяйте това, което решихме — предупреди една от останалите. — Дори и да му е повереница, тя е южнячка, и всички ние трябва да я мразим!
Кит беше чула достатъчно.
— Ако това означава, че никога няма да ми се наложи да говоря с вас, глупави патки, толкова по-добре за мен!
Момичетата дружно се обърнаха и ахнаха. Кит почувства погледите им по грозната си рокля и ужасната си шапка. Още една точка в дългия списък с обиди и оскърбления, нанесени й от Кейн.
— Махайте се! Вън! Всички вие! И ако хвана някоя от вас отново тука, ще й сритам кльощавия задник така, че да се озове направо в ада!
С ужасени писъци девойките избягаха от стаята. Всички, с изключение на една. Тази, която бяха нарекли Елзбет. Тя се тресеше от страх, пухкавите й устни трепереха, а очите й станаха големи, колкото чаени чаши, пълни със сълзи.
— Ти, какво, глуха ли си? Казах ти да изчезваш!
— Аз… аз, не мога.
— Защо, по дяволите, да не можеш?
— Аз… аз живея тук.
— О! — чак сега, Кит забеляза, че в стаята има две легла.
Сладкото лице на девойката ясно говореше за природна доброта и Кит не намери сили да продължи с нападките си. Но в същото време, тя си оставаше враг.
— Ще трябва да се пренесеш в друга спалня.
— Мисис… мисис Темпълтън не разрешава. Вече я попитах.
Кит изруга, повдигна полите на роклята си и се тръшна на леглото.
— И от къде този късмет да си заедно с мен в една стая?
— Заради… заради баща ми. Той е адвокат на мистър Кейн. Аз съм Елзбет Удуърд.
— Бих казала, че за мен е удоволствие да се запознаем, но и двете знаем, че това ще е лъжа.
— Аз… аз по-добре да изляза.
— Направи го!
Елзбет изтича от стаята. Кит се намести по-удобно на възглавницата и се опита да си представи как ще оцелее през следващите три години.
За поддържане на дисциплината, академия „Темпълтън“ използваше система от наказателни точки. За всеки десет точки девойката биваше затваряна в събота, за един ден, в стаята си. До края на първия си ден, Кит бе натрупала осемдесет и три — за напразното споменаване името на Господ, веднага се получаваха десет точки. До края на първата седмица вече бе загубила броя им.
