Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)». Краткое содержание книги:
— Маринела. От десети клас.
Мак Харис веднага се изправи и вдигна слушалката на интерфона:
— Лидия, в десети клас на второ Ъперско училище има едно момиче, казва се Маринела. Покани я за една седмица… не, за две седмици да гостува на Кони във вилата ми на Снежния връх. Прати кола да я вземе. Уведоми родителите й. Не, те няма да се противопоставят. Кажи им, ще я пазим от всякаква зараза, там тя ще е под непосредствените грижи на лекарите…
Не вярвах на очите си: суровият господар на „Албатрос“ се бе превърнал в благ, внимателен баща и даже от стъкленото око струеше гальовност.
Той се обърна към мен:
— Искров, това е Конрад, моят син… единственият ми син… Кони, това е сеньор Теодоро Искров, авторът на повестта „Енерган“.
— Тъй ли? — отвърна равнодушно момчето.
— Е, аз да си вървя — казах и като поздравих още веднъж, се упътих към кабината с кожената тапицерия. В същия момент обаче тя леко и безшумно се спусна надолу, очевидно повикана от други. Трябваше да чакам.
Застанал с гръб към Мак Харис и неговия син, аз мислех за странната съдба на Кони. Много пъти бях слушал за наследника на „Албатрос“, но го виждах за първи път. Бе син от първата жена на Мак Харис. Роден хилав, той, според мълвата, бе станал причина баща му да изразходва милиони, за да го поддържа в нормално здравословно състояние. Съдейки обаче по сегашния му вид, Конрад Мак Харис далеч не бе в нормално състояние и ако не живееше постоянно под Снежния връх, той навярно не би изкарал и един месец в Америго Сити, без да бъде пратен в клиниката на Ъперите. Стайфлитозни като него във Веспучия умираха всеки ден като мухи, въпреки стайфлизола. Прословутият чудодеен препарат стайфлизол действуваше само преди да е засегната тъканта на белия дроб. След това помагаше, твърде рядко, единствено хирургическият скалпел — опасна операция, която можеха да извършат само няколко лекари във Веспучия.
Предупредителният сигнал на асансьора звънна, кабината отново се появи, вратите й бурно се отвориха, от нея изскочиха трима мъже в бели санитарни престилки. Бяха задъхани, по лицата им се стичаше пот. Втурнаха се напред, но като съзряха самия Мак Харис на няколко крачки от тях, а с него и Конрад, се стъписаха.
— А, ето ви и вас, най-после! — произнесе Мак Харис и в гласа му нямаше и белег от нежните нотки, които звучаха преди малко. Това бе глас на човек пред прага на истеричен припадък: писклив, треперещ, задавен.
— Мистър Мак Харис… — започна единият от мъжете в бяло, по-възрастният, но Мак Харис го прекъсна и обръщайки се към сина си, рече:
— Кони, иди оттатък при Лидия!
Една секунда Кони се подвоуми дали да изпълни заповедта на баща си, но стъкленото око излъчваше такава категоричност, че той наведе глава и мина оттатък.
А бащата пристъпи напред към тримата и закрещя кресливо и вулгарно:
— Аз за какво ви плащам тройни заплати? За какво ви държа на слънце и сняг под Върха? За да се излежавате ли, когато синът ми изпада в криза? За да се туткате ли, когато той има най-много нужда от хора около себе си?
Възрастният бързо заговори:
— Мистър Мак Харис, той се изплъзна от ръцете ни… Спусна се от прозореца с въже, сам подкара колата до летището, а хеликоптерът излетя минута преди да пристигнем там…
Кървавата буца върху лицето на Мак Харис затрептя в дива спазма. Той протегна лявата си здрава ръка, сграбчи предницата на бялата престилка, а дясната, металната, вдигна за удар.
— А сега слушай какво ще ти кажа, говедо, годно за кланицата! Ако сега се случи нещо с Кони, ако това бягство му струва и един косъм дори, аз ще ви… — Погледът му попадна на мен, той внезапно млъкна, свали ръка. — А вие какво още чакате тук?
— Асансьора — отговорих бързо и без да поздравя, се гмурнах в кабината и натиснах бутона за партера.
Какво стана по-нататък с тримата нещастници, не зная. Зная само, че през последните двайсетина минути пред очите ми дефилираха три различни и противоречиви образа на председателя на „Албатрос“: трезвият, проницателен бизнесмен; нежният, любящ баща; и господарят грубиян, измъкнал кой знае от какви мътни дълбини своята простащина… Не, никак не приличаше Едуардо Мак Харис на ония легендарни пионери, които в миналото пробиваха земята едва ли не с голи ръце, за да изсмучат черното й злато и го дарят на хората… Пък и какво ли още се криеше зад изгорялото лице и стъкленото око? Какво ли още можеше сам той да ми разкаже за себе си, за да напиша славната биография, за която мечтаеше? И ще приема ли предложението му да стана негов животописец?
С тия мисли в главата слязох от сто и десетия етаж. Долу отказах колата, която Лидия бе поръчала за мен, и тръгнах пеша под проливния дъжд, сред уличните потоци, сред чистия въздух на Америго Сити — този хубав мой роден град, който след много месечни гърчения в примката на палача отново задишваше с пълни гърди. Улиците, площадите и дворовете бяха залети с народ. Хората стояха под водните струи, вдигнали лица към тях, сякаш се къпеха под благодатен душ.