Сребърният лебед

Сутринта след концерта се успа. Когато се върна у дома изтощена, захвърли роклята върху малкото столче в ъгъла. Тя се плъзна на пода, възвишение от тафта, с изританите отгоре обувки. Докато се събуди, късата утринна светлина, за кратко осветила стаята, се бе преместила нагоре. Спалнята й едва побираше огромното легло, което беше купила, щом се върна от „На път към Суан“ след смъртта на Александър. Над главата й висеше картина от апартамента на родителите й, единствената, с която Александър пожела да се раздели, когато Пилар умря. Тя беше любима на майка и – пейзаж от Хаим Грос, подарък от вдовицата на художника, стара нейна приятелка. Мариана протегна ръка към нощната лампа, включи я и погледна часовника. Единайсет и половина.

Спомни как Клод бе дошъл зад гърба й на партито предната вечер. Напорист беше, прелъстителен и самоуверен – качества, които винаги й се струваха неустоими. Приятно й беше да я докосва някой привлекателен мъж, преди още да му е дала разрешение за това. Край прозореца предишната нощ тя направи стъпка назад и се притисна в него. Усети как той се вдърви. Гледайки лицето му, отразено в стъклото, едва се сдържа да не се обърне и да го целуне. Направо пощръкля, излезе от контрол, макар че външно остана хладна към него. Сега, когато го извика в съзнанието си, дишането й се учести. Прокара ръце по голото си тяло под завивките. След време се насили да стане от леглото, за да си направи кафе.

Клод щеше да занесе Лебеда в Швейцария, след като Фернан приключеше с реставрирането му. Беше и казал това. Зачуди се колко ли дълго ще отнеме да свърши тази работа. Възможно ли е никога повече да не успее да свири на него? Това не биваше да се случва. Обладана от копнеж, тя вдигна телефона и звънна в „Баум и Фернан“, за да си направи уговорка.

Същия следобед Мариана взе метрото до Петдесет и седма улица и тръгна пеша на изток към магазина на търговеца. Влезе в магазина и веднага усети опияняващата му миризма. Като дете често посещаваше тези помещения. И сега, за миг, усети колко силно й липсва баща й – да го държи за ръката, да стои близо до него и да слуша странния акцент, злободневния брътвеж за стари и нови търговци в Европа и Америка, за цената на инструментите по аукционите, за стойността на определени цигулки, виоли, виолончела; за това кой е реставрирал или „опраскал“ нечий инструмент и в коя работилница. Имаше смях и клюки, мнения за пукнатини в тялото и пренагласяне на звука, за качеството на поправките. И Мариана, слушайки, се беше обучила.