Изпитанията на малката Пиерета
- Автор: Мало Гектор Анри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Пекарева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изпитанията на малката Пиерета». Краткое содержание книги:
— Какво е лицето й?
— Умно, открито, енергично и същевременно кротко.
— Откъде е дошла?
— Мисля, че е чужденка.
— Казва, че майка й говорела английски.
— Много е симпатична и се държи с такова достойнство, че работниците й се подчиняват безпрекословно.
От долитащите до нея думи Пиерета схвана, че си говорят за нея, но не можа да чуе много, защото трябваше да слуша с най-голямо внимание това, което говореха майсторът и работниците. По едно време господин Пендавоан я извика:
— Орели!
Тя изтича към него.
Както вчера, той я помоли да му прочете вестниците, след което се отправиха към кантората.
— Казаха ми, че нямаш родители. Майка ти отдавна ли почина?
— Вече пет седмици.
— А баща ти?
— Той почина преди шест месеца.
— С какво се занимаваха родителите ти?
— Бяха фотографи и обикаляха разни страни.
— А ти как попадна тук?
— Мама, умирайки, ме накара да обещая, че ще отида в родното място на баща ми. Тя се разболя тежко и бяхме принудени да разпродадем всичко за нейното лечение. След смъртта й останах само с пет франка и едно су. Дойдох дотук пеша.
Старецът махна с ръка. Пиерета, тълкувайки погрешно жеста му, се смути.
— Извинете, аз ви отегчих с моите приказки.
— Не, напротив, обичам хората, които при нещастие не падат духом. Чудесно е да видиш подобно качество у възрастен човек, а за дете е направо удивително. Разказвай по-нататък.
— Трудно ми беше, но се ориентирах по картата.
— А как се научи?
— Когато си принуден да пътуваш по различни места, скоро се научаваш да ползваш географска карта.
— Струва ми се, че тук, вляво, има пейка. Да седнем и ще ми разкажеш всичко.
И Пиерета му разказа подробно как съвсем бе отмаляла в гората и как Поликарп я спаси, как тя работи със Заешката кожа и как постъпи на работа във фабриката.
— А кога мислиш да продължиш пътя си?
— Не мисля да заминавам оттук.
— А твоите роднини?
— Не ги познавам и не знам как биха ме приели. Сигурно не са и чували за мен, тъй като баща ми е бил скаран с близките си. Но сега и да не ме приемат, няма да умра от глад.
— Може би съображенията ти са разумни, но все пак не е излишно да им пишеш. Може пък да те приемат добре. Тежко е за малко момиченце като теб да живее само.
— И още как! Изпитала съм го вече и ако бях уверена, че ще ме приберат при тях, бих се чувствала толкова щастлива. Но могат и да ме прокудят като баща ми…
— Нима той е извършил нещо лошо?
— Не вярвам. Той бе толкова добър с мен и мама и ни обичаше толкова много. Предполагам, че причината не е била особено сериозна.
— Макар и да са били в лоши отношения, мисля, че ще те приемат добре. Децата не бива да отговарят за грешките на възрастните.
— О, ако беше така!
— А баба ти и дядо ти имат ли други деца освен баща ти?
— Не, той им е бил единствен син.
— Тогава непременно им пиши. Ти съвсем не познаваш живота, бедно дете! На старите хора също им е много тежко да доживяват дните си в самота.
— Наистина ли мислите така?
Той не й отговори, но въздъхна тежко.
— Да, старците също страдат от самотата.
След това, отърсвайки се сякаш от налегналата го мъка, той се изправи бавно и каза:
— Придружи ме до кантората.
Двадесет и пета глава
Пиерета си мислеше, че когато инженер Фабри се върне, тя вече няма да е необходима като преводачка. Дали поне ще остане да чете вестници на господин Пендавоан, докато Бендит оздравее?
И така, отивайки един ден в работилницата, тя завари инженер Фабри, който вече даваше разпорежданията си на работниците. Той не й обърна никакво внимание, но майсторът я забеляза и каза:
— Ако не беше това момиченце, досега щяхме да стоим със скръстени ръце.
Фабри я изгледа, без да продума. Пиерета не се реши да запита какво трябва да прави — да остане ли в Сен Пипуа или да се върне в Марокур. Най-добре беше да изчака господин Пендавоан.
Той дойде в обичайното време заедно с директора.
— Къде е момиченцето? — попита той.
— Тук е — каза директорът и направи знак на Пиерета да се приближи.
— Мислех, че си отишла в Марокур.
— Не знаех какво да правя и реших да изчакам нарежданията ви.
— Добре. Ти ще ми бъдеш необходима в Марокур. Върви сега там, а утре сутрин ела в кантората и тогава ще видим.