Пенрик [bg]

— Намазал е с отрова ножа на кръста си?

— О, той е чист. Но има един на корда около врата, друг на гърба, трети в ботуша, а кесията на колана му е пълна с гадни малки шишове.

Найкис се замисли и кимна.

— Добре.

„Оборът“ се оказа просто няколко магарета, вързани на сянка под няколко маслинови дървета в компанията на шумни момчетии и една възрастна двойка, която прибираше парите на поклонниците и разпределяше добичетата. По-бедните или по-здрави пътници поемаха пешком по лъкатушния път, а за престарелите и болните имаше каруца. Забавиха се малко, докато стопаните намерят дългокрако магаре за необичайно високата жена със слабото зрение, но така или иначе скоро Найкис и Пен се настаниха на чудатите странични седла, които приличаха на малки дървени седалки, нагласиха полите си и потеглиха след момчето, което водеше животните им за юздите.

Пътят свръщаше наляво и надясно през голите хълмове и в резултат измина две мили по права линия и хиляда стъпки по вертикала. Гледката през протока към континентална Седония беше великолепна, небето и морето бяха сини като очите на Пен, а земята грееше с бяла светлина. Сякаш мина цял век, преди да вземат последния завой и да стигнат до селцето пред стените на манастира.

Найкис се огледа за пазачи, които да заобиколят на излизане. Разни въоръжени мъже със сините туники на ордена се мотаеха из селото, а под един чинар четирима отегчени войници с имперски униформи играеха на зарове. Прекъснаха играта си, колкото да хвърлят един поглед на новодошлите, но интересът им изглеждаше повече похотлив, отколкото бдителен.

И наистина, дори да беше достатъчно луд за целта, Аделис не би могъл да се придвижи толкова бързо с войска до острова. Войска или поне отряд, които войниците щяха да забележат отдалече — оттук пътят се виждаше като на длан.

„Само дето Аделис не би тръгнал нагоре посред бял ден. Ще дебаркира с войската си от другата страна на острова през нощта и ще се придвижи изненадващо.“ Така че войниците може би имаха основание да не се престарават.

Дългият подвижен мост се протягаше над дълбоката пропаст, хладна, зелена и потънала в сенки. Найкис хвана Пен за лакътя, уж помага на приятелката си, докато чакаха един облечен в синьо мъж да избута количка с голямо буре по моста и да я предаде на жената, която стоеше от другата страна. Размениха си не само товара, а и бърз поздрав — докосване по челото в чест на Дъщерята. Найкис и Пен влязоха през портала след жената с количката.

Предният двор се припичаше на слънце, павиран с плочи в синьо, бяло и жълто. В другия му край имаше подиум с маса и стол, както и с една заметната със син шарф дяконка, която посрещаше усмихнато посетителките и им помагаше да впишат имената си в голям тефтер, прословутата книга за гости. Единствената реална заплаха беше глутницата от десетина кучета пазачи.