Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Огледа се за Леоман, но не успя да го зърне сред воините, очертани от пламъците на малазанските гранати — а и от тях повечето едва стояха на крака. Време бе за отстъпление, реши той.
Прибра падналия на земята тълвар, обърна се и затича към хълма.
И налетя на отделението морски пехотинци.
Внезапни викове. Грамаден войник в униформата на сети натресе обшития си с кожа щит в лицето му. Пустинният воин залитна, от носа и устата му швирна кръв и той замахна дивашки. Тежкото острие на тълвара издрънча в нещо… и се прекърши точно над дръжката.
Коураб рухна на земята.
Друг войник пристъпи край него и пусна нещо в скута му.
Нов взрив разтърси нощта някъде горе към хребета — този път по-силен от всичко, което бе чул досега.
Зашеметен, Коураб се надигна, примига да махне сълзите от очите си и видя изтъркалялата се между краката му глинена топка.
От нея се надигна пушек — съскаща, пенеща се киселина, само капка, която се плъзна напред.
Коураб изрева, превъртя се… и напипа захвърлен шлем. Сграбчи го с две ръце, превъртя се обратно към гранатата и я захлупи с бронзовата шапка.
След което затвори очи.
Докато отделението се оттегляше — склонът зад тях се бе превърнал в мешавица от разкъсани тела от втората „проклетия“ на Фидлър, а Изгорените сълзи на хундрилите налитаха по фланга на останалите нападатели — Кътъл сграбчи сержанта за рамото и го обърна.
— Копелето, дето го събори Корик, тепърва ще се изненада, Фид.
Фидлър се вторачи в току-що надигналата се малко над тях фигура.
— Пусна в скута му димяща острилка — добави Кътъл.
Двамата сапьори спряха и загледаха.
— Четири…
Воинът направи ужасяващото откритие и се превъртя настрана.
— Три…
След това отново се превъртя към острилката.
— Две…
Натресе някакъв шлем върху нея.
— Едно…
Взривът изхвърли нещастника във въздуха на цял човешки бой височина, над огнения стълб.
Но той успя да задържи шлема, превъртя се, зарита дивашки във въздуха и рухна сред облак прах и пушилка.
— Е, това вече…
Но Кътъл не успя да продължи — двамата сапьори само зяпнаха невярващо, когато воинът се изправи, огледа се, грабна някаква захвърлена пика и драсна нагоре по склона.
Гамът заби пети в хълбоците на коня и се понесе надолу към падината, срещу позицията, от която бяха настъпили хундрилите.
Три групи пустинни воини бяха успели да избегнат огъня на арбалетите и мунициите и да атакуват един от укрепените пунктове. Бяха изтласкали нагоре по могилата и двете скрити отделения и Юмрукът видя как бойците му влачат ранените си другари назад към окопите. По-малко от десет бойци от всичките три отделения продължаваха да се бият — задържаха отчаяно връхлитащите с крясъци нападатели.
Гамът измъкна меча си и препусна право към обсадената позиция. Видя как двама морски пехотинци паднаха пред връхлитащите пустинни воини… и могилата беше завзета.
Мъглата, обвила сетивата му, се удвои; той замаха безцелно юздите в шепата си, смутен и объркан от рева и виковете.
— Юмрук!
Той вдигна меча си. Конят продължаваше в галоп напред, сякаш по своя воля, право към могилата.
— Юмрук Гамът! Дръпнете се оттам!
„Твърде много викове. Крясъци на умиращи. Пламъците… пламъците загасват. Мракът се спуска. Войниците ми загиват. Навсякъде. Всичко се провали — целият проклет план се провали…“
Към него тичаха десетина нападатели… и друго движение, там, вдясно… друго отделение десантчици, приближаваха бързо, сякаш бяха тръгнали на помощ към превзетия укрепен пункт, но бяха свърнали в посока към него.
„Не разбирам. Не насам — обратно. Вървете натам, при войниците ми…“
Видя как нещо голямо излетя от ръката на един от морските пехотинци и падна между нападащите го пустинни воини.
— Юмрук!
Две пики изсвистяха към него.
И нощта се взриви.
Конят се надигна под него и го изхвърли от седлото. Главата на животното се изметна невъзможно нагоре, продължи да се извива назад и тупна между бедрата на Гамът, миг преди той самият да се изтърколи през задницата му и краката му да се изхлузят от стремената.
На земята, сред кръвта по песъчливата пръст.
Примига, отвори очи и видя, че лежи в подгизналата кал, сред тела и части от тела, в дъното на кратер. Шлема му го нямаше. Меча в ръката му — също.
„Бях… бях на кон…“
Нещо се хързулна по брега на ямата и го блъсна в ребрата. Той се опита да залази нагоре, но го свлякоха обратно.