Тайко
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайко». Краткое содержание книги:
— А? Кой господин Мори?
— Оръженосецът на Негово Височество, Ранмару.
За миг Мицухиде сбърчи чело.
— И вие може би имате малки съмнения по това?
— Не особено.
Лицето на Мицухиде бързо си върна обичайния небрежен израз, той смени темата и те поговориха още няколко минути. Накрая се извини и забърза към вътрешността на двореца.
— Господарю Хидейоши! Господарю Хидейоши!
Големият коридор на двореца Ниджо бе пълен с хора, които отиваха или се връщаха от посещение при господаря Нобунага. Някой отново го повика по име.
— А, преподобният Асаяма — възкликна Хидейоши, щом с усмивка се обърна назад.
Асаяма Ничиджо бе мъж необикновено грозен. Араки Мурашиге, един от военачалниците на Нобунага, беше познат с грозотата си, но той поне имаше известно обаяние. Асаяма, от друга страна, бе просто един мазен на вид свещеник. Приближи се към Хидейоши и бързо сниши глас, сякаш е посветен в някаква особено важна работа.
— Господарю Хидейоши?
— Да, какво има?
— Тъкмо преди малко ми се стори, че обсъждахте нещо поверително с господаря Мицухиде.
— Нещо поверително ли? — засмя се Хидейоши. — Та това ли е мястото за поверителни обсъждания?
— Когато господарят Хидейоши и господарят Мицухиде дълго време си шепнат в коридора на двореца Ниджо, хората се стряскат.
— Надали.
— Не, така е!
— И Ваше Преподобие ли е малко пийнал?
— И то доста. Прекалено много пих. Но вие наистина трябва да сте по-внимателен.
— Искате да кажете — със сакето ли?
— Не ставайте глупав. Предупреждавам ви да бъдете по-внимателен в близките си отношения с Мицухиде.
— Защо?
— Малко по-умен е, отколкото трябва.
— Че защо, всички казват, че днес вие сте най-умният човек в Япония.
— Аз ли? Не, аз съм прекалено несхватлив — възпротиви се свещеникът.
— В никакъв случай — увери го Хидейоши. — Ваше Преподобие има забележителни познания почти във всичко. Най-слабите места на самурая са неговите отношения с благородниците или с влиятелните търговци, но сред хората на рода Ода никой не надминава по проницателност вас. Ами че дори господарят Кацуие е почти като поразен от вашите способности.
— Но аз от друга страна не съм се покрил с никакви военни подвизи.
— Но при строежа на Императорския дворец, в управлението на столицата, при уреждането на различни финансови въпроси, вие сте показали необикновена дарба.
— Хвалите ли ме или ме обезкуражавате?
— Ами, вие едновременно сте едно чудо и човек негоден в самурайското съсловие за нищо, тъй че, да ви кажа честно, и ви хваля, и ви обезкуражавам.
— Не мога да се меря с вас.
Асаяма се засмя гръмко и разкри празните места, където бе загубил два-три от зъбите си. Макар да беше много по-възрастен от Хидейоши — достатъчно възрастен, за да му бъде баща, той мислеше за него като за по-старши.
Асаяма не можеше толкова лесно да приеме Мицухиде. Признаваше че е способен, но се дразнеше от неговото суховато остроумие.
— Мислех си, че само така си представям — каза Асаяма, — но напоследък едно лице, известно със своята способност да познава човешкия характер по чертите, изрази същото мнение.
— Някой физиономист е дал един вид преценка за Мицухиде ли?
— Не е физиономист. Игуменът Екей е един от най-дълбоките умове на нашето време. Каза ми това под най-строга тайна.
— А какво ви каза?
— Че Мицухиде има вид на мъдър мъж, който може да се удави в собствената си мъдрост. Освен това има лоши предзнаменования, че той ще смени своя господар.
— Асаяма.
— Какво?
— Ако оставяте неща като тези да излизат от устата ви, няма да можете да се порадвате на старините си — каза рязко Хидейоши. — Чувал бях, че Ваше Преподобие е остър ум в политиката, но допускам, че това не бива да отива чак дотам да пръскате такива слухове за един от служителите на Негово Височество.
Оръженосците бяха разпънали в широката стая една голяма карта на Оми.
— Ето отсамната страна на езерото Бива! — обади се един.
— А ето храмът Соджицу! И храмът Джораку! — възкликна друг.
Те се скупчиха от едната страна и досущ като малки лястовички протегнаха напред вратове, за да видят. Ранмару се отдели от групата и скромно седна сам настрана. Още не бе навършил двадесет, но отдавна беше преминал възрастта за церемониално встъпване в пълнолетие. Ако перчемът му бе обръснат, щеше да има вид на хубав млад самурай.
— Остани си, както досега — бе казал Нобунага. — На колкото и години да станеш, искам да те имам като оръженосец.
По изящество на движенията Ранмару можеше да се мери с останалите момчета, а връзването на косата и копринените му дрехи бяха чисто детски.