Страхът на мъдреца (Част I)
- Автор: Ротфусс Патрик
- Серия: Хрониките на Кралеубиеца #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-717-6
- Переводчик: Ангел Ангелов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Страхът на мъдреца (Част I)». Краткое содержание книги:
Дена ме изгледа продължително.
— Чандрианите ли? — невярващо попита тя.
След това се разсмя. Не беше обичайният й доволен смях. Този смях беше остър и подигравателен.
— Как може да се държиш толкова детински?
Знаех добре, че думите ми звучат детински. Усетих как се изчервявам и пламвам от смущение. Цялото ми тяло се обля в пот. Отворих уста да отговоря и се почувствах така, сякаш съм отворил широко капака на някоя пещ.
— Аз ли се държа детински? — ядно изплюх думите аз. — Какво изобщо знаеш ти, глупава… — Почти си прехапах върха на езика, за да не изкрещя думата „уличница“.
— Мислиш си, че знаеш всичко, нали? — попита Дена. — Бил си в Университета и си мислиш, че всички останали сме…
— Престани да си търсиш извинения и ме послушай за миг! — отсякох аз и думите се изляха от мен като разтопено желязо. — Цупиш се като някое разглезено момиченце!
— Не смей! — заби пръста си в мен тя. — Недей да ми говориш така, сякаш съм някое глупаво селско момиче! Знам неща, на които не ви учат в твоя скъпоценен Университет! Тайни неща! Не съм идиотка!
— Но се държиш като такава! — изкрещях толкова силно, че чак гърлото ме заболя. — Не можеш да си държиш устата затворена достатъчно дълго, че да ме изслушаш! Опитвам се да ти помогна!
Дена седна сред настъпилото ледено мълчание. Очите й бяха присвити и сурови.
— За това е всичко, нали? — студено каза тя.
Пръстите й си играеха с косата. Движенията й бяха сковани и раздразнени. Тя разплиташе плитките си, изправяше косата си и после разсеяно отново я сплиташе по различен начин.
— Дразни те това, че не приемам помощта ти. Не можеш да понесеш, че не ти позволявам да поправиш всяка дреболия в живота ми, не е ли така?
— Е, може би някой наистина трябва да поправи живота ти — сопнах се аз. — Вече доста си го объркала, нали?
Дена продължаваше да стои съвсем неподвижно, а в очите й проблясваше ярост.
— Какво те кара да мислиш, че знаеш каквото и да било за моя живот?
— Знам, че толкова се страхуваш да допуснеш някого до себе си, че не можеш да останеш да спиш четири нощи подред в едно и също легло — отвърнах аз, без да осъзнавам какво говоря, гневните думи бликаха от мен като кръв от рана. — Знам, че през целия си живот гориш мостовете зад себе си. Знам, че решаваш проблемите си, като бягаш…
— Какво изобщо те кара да мислиш, че съветите ти струват пукната пара? — избухна тя. — Преди половин година беше изпаднал в мизерия. Косата ти беше несресана и имаше само три дрипави ризи. На двеста километра около Имре нямаше и един благородник, който да се изпикае върху теб дори и да гориш. Трябваше да избягаш на две хиляди километра, за да имаш шанс да си намериш покровител.
Когато тя спомена за трите ризи, лицето ми пламна от срам и аз почувствах как гневът ми се готви да избухне отново.
— Права си, разбира се — язвително отвърнах аз. — Много по-добре си без моята помощ. Сигурен съм, че твоят покровител с най-голямо удоволствие ще се изпикае върху теб…
— Ето че стигнахме до същината на проблема — каза Дена и вдигна ръце нагоре. — Моят покровител не ти харесва, защото ти можеш да ми намериш по-добър. Моята песен не ти харесва, защото е различна от онази, която ти знаеш. — Тя се протегна сковано и гневно да вземе калъфа на арфата си. — И ти си като всички останали.
— Опитвам се да ти помогна!
— Опитваш се да ме промениш — отсече тя, докато прибираше арфата. — Опитваш се да ме купиш. Да уредиш живота ми. Искаш да съм ти нещо като домашен любимец. Искаш да съм твое вярно куче.
— Никога не съм мислел за теб като за куче — казах аз и й се усмихнах весело. — Кучето знае как да слуша. Кучето има достатъчно здрав разум, за да не се опитва да ухапе ръката, която иска да му помогне.
Оттам нататък разговорът ни тръгна още по-зле.
В тази част от историята се изкушавам да излъжа. Да кажа, че съм наговорил всички тези неща в пристъп на неконтролируема ярост. Че съм бил съкрушен от мъка при спомена за избитото ми семейство. Изкушавам се да кажа, че съм усетил в устата си вкуса на сливи и мускатово орехче. Тогава щях да имам някакво извинение…
Но това бяха мои думи. В крайна сметка аз бях този, който ги изрече. Аз и никой друг.
Дена реагира подобаващо — беше наранена, вбесена и язвителна като мен самия. И двамата бяхме горди, гневни и изпълнени с непоклатимата убеденост в собствената ни правота, така присъща на младостта. Казахме неща, които иначе никога не бихме казали, и когато си тръгнахме, не бяхме заедно.