Вариант 13
- Автор: Морган Ричард
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-837-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Вариант 13». Краткое содержание книги:
Нисък стържещ вой изригна от гърлото на брат му. Нортън усети пак някакво особено спокойствие отпуска възлите по раменете му.
— Добре ни е заедно, Джеф. Когато е с мен, тя често се смее. Все ще измислим нещо.
— Майната ти! — Изплю го, както се плюе кръв.
Някой почука на вратата и Нортън вдигна изненадано очи.
— Да?
Вратата се отвори и набитата азиатка надникна в стаята.
— Господин Нортън, добре ли…?
И се ококори сащисано.
— Няма проблем — побърза да каже Нортън. — Аз съм братът на Джеф, Том. Джеф е подложен на огромно напрежение напоследък. Сигурно и вие сте го забелязали. И сега, ъъ, малко му избиха балансите.
— Аз, такова…
— В момента е най-добре да остане сам, със семейството си, нали разбирате. Обадихме се където трябва. Така че бихте ли…
— Да, разбира се, ъъ… — Тя погледна Джеф, който се беше смъкнал на пода, с гръб към дивана. От ноздрите му стърчаха окървавени салфетки, лицето му беше подуто от сълзи и гняв, на масата пред него стоеше отворената бутилка. — Господин Нортън, извинявайте, ако мога с нещо да…
Джеф Нортън я погледна и каза унило:
— Не се притеснявай, Лиза. Всичко ще се оправи. Би ли показала на брат ми къде държим архивите от клиниката в Кармел?
— Да, разбира се. — Натоварена с конкретна задача, Лиза изведнъж се ободри. — Сигурен ли сте, че…
Джеф разтегли устни в куха усмивка.
— Абсолютно, Лиза.
Обърна се да погледне брат си и в гласа му се промъкна нотка на триумф.
— Върви, братле. Ще видиш нещо, което скрих от приятелчето ти, тринайската.
Лиза пристъпваше от крак на крак при вратата. Нортън изгледа Джеф.
— За Онбекенд ли става въпрос?
— Просто иди и ще видиш, Том. — Видя колебанието му и се изсмя. — От какво те е страх? Че ще хукна към летището, докато те няма? Сериозно, иди да видиш. Запазих го специално за теб. Много ще ти хареса, гарантирам.
— Ами… — Лиза махна към коридора. — Насам е.
— Джеф, ако знаеш още нещо за Онбекенд, трябваше да…
— Просто иди и виж, по дяволите!
И той излезе, остави вратата отворена и понечи да тръгне след Лиза по коридора. В последния момент се обърна, погледна брат си и вдигна предупредително пръст.
— Не мърдай оттук.
Джеф изсумтя и посегна към бутилката.
Нортън тръгна по коридора да настигне Лиза; пред очите му се редяха куп неща, които още не можеше да асимилира. Помисли си, че Марсалис е излязъл на улицата не толкова за да се обади на Ровайо, колкото за да подиша чист въздух.
Почти бяха стигнали до вратата с табелка „Клиника, ул. «Кармел»“, когато изстрелът ги връхлетя изотзад, толкова глух и лишен от драматизъм, та в първия миг Нортън реши, че се е затръшнала вратата на братовия му кабинет — вратата, която не си беше направил труда да затвори.
51.
Бяха настанили Хоакин Ортис в мониториран реанимационен апартамент в наскоро построените горни нива на медицинския център „Вейл Корнел“. Включили му били миниатюрни подкожни сензори, които щели да пратят сигнал за тревога към болничната система, ако жизнените му показатели се отклонели от нормалното, обясни им с ентусиазирана усмивка сестрата на рецепцията, имал и паникбутони в банята, до леглото и на инвалидната количка. Спешен екип бил на разположение по всяко време на денонощието, специално за пациентите от горните нива. Нортън й благодари и тръгнаха нагоре. Жена и двама мъже от охранителната служба на КОЛИН стояха с безизразни физиономии на пост пред апартамента. Изгледаха ги настръхнали, когато слязоха от асансьора, но напрежението им се изпари моментално при познатата физиономия на Нортън. Карл ги остави да го претърсят, като се чудеше дали го удостояват с това внимание, защото е тринайска, или просто такава им е процедурата. Нищо, колкото са по-спокойни, толкова по-добре. Нортън им каза, че г-н Ортис бил уведомен за посещението.
Вратите се плъзнаха безшумно и двамата влязоха в апартамента. Ортис седеше в инвалидната количка в хола, близо до високите от пода до тавана прозорци. Беше облечен с широка копринена пижама и държеше книга, но очевидно беше забравил за нея, защото погледът му беше зареян към градския гъстак от бетон и стъкло зад парка долу. Изглеждаше крехък в количката, загорялото му преди лице беше изпито и посивяло, прошарената му коса беше побеляла напълно. Май не беше чул вратата да се отваря, защото не се обърна, когато влязоха. Карл се запита дали ще се досети защо са дошли.