Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
„В сънищата ми — овъглена котка, издъхваща в локва кръв. Овъглена. В сънищата си видях не нея, а себе си.“
„Скъпа Килава, ти ме предупреди. А аз не послушах.“
„А когато предупредих Трейк, Тигъра на Лятото и бог на войната, той не послуша. Глупак такъв. Трябваше ти благоразумие в онзи, когото избра, Трейк. Не просто още едно твое проклето копие. С всичките безполезни, убийствени недостатъци.“
„Цялото онова време, проснато вече зад мен. Твърдо като камък, всички действия, всички издигания и пропадания, откъснати от тези ветрове на смъртта. Стони, видя ли какво направих? Или не успях да направя. Беше права да ме отхвърлиш. Винаги си въобразявах, винаги исках повече, отколкото можех да дам. Винаги исках онова, което не можех да задържа.“
„И го видях в очите ти — в деня, когато застанах пред тебе, когато обещах, че ще се върна. Видях в очите ти, че знаеше, че няма да успея. Знаеше, че никога вече няма да ме видиш. Ах, обич моя, толкова истини, дошли твърде късно.“
„И тази любов, тя е последното, което ми е останало, последното, в което да се вкопча. Всичко, което изобщо съм искал… усещам как се изплъзва, изплъзва.“
„Не трябваше изобщо да ме пускаш да тръгна. Трябваше да ти отстъпя тази власт над мен. Ако го бях сторил, щеше да разбереш. Щеше да повярваш в любовта ми към теб. А ако беше повярвала в онзи момент… аз също щях да повярвам. Как иначе?“
„Аз съм виновният. Разбрах го тогава и го разбирам сега. Вината е моя.“
„Стони, любов моя, съжалявам.“
Времето, проснало се зад него завинаги, времето, стегнало се здраво и плътно, времето, което зовеше напред с тъмнина на ръка разстояние, свърши.
Олюля се и спря до него. Беше мъртъв. Преобразена в облика си на Имасс, се смъкна изтощена до трупа му и вдигна очи към пустото прашно небе.
Последният вече бе излязъл. В света. Знаела беше, че ще са стотици, но все пак бе стъписана.
Кръвта й се смесваше с кръвта на Грънтъл, този благороден глупак, така застинал до нея. Нищо по-сърцераздирателно няма от това да гледаш мъртво животно, същество, лишено от природната си сила, от съвършеното си величие. А още по-жестоко е, когато животното е звяр, тоест ловец, хищник. Съперник. Убит не за храна. Не. Убит за съществуване, убит заради предполагаемо съперничество. „Хищникът се бие докрай. Отказва да се предаде. Убий го. Притисни го. Виж оголените зъби. Вслушай се в яростта му и в страха му, и в благородното му упорство.“
„Ти разбра всичко това, Грънтъл. Разбра неизбежната, дълбока трагедия, чието име е ловуващият звяр, дръзнал да се опълчи на господството ни.“
„Не исках да отнема живота ти.“
Знаеше, че е тежко ранена. Знаеше, че може и да не оцелее. Дори без силата на своя бог — когото тя бе задържала до идването на дракона — беше… невероятен. Ако не се беше нахвърлил върху дракона… „да, щеше да ме убие“.
„Грънтъл, ще те помня. Заклевам се. Тук, в пукнатините на сърцето си. Ще проклинам Трейк до края на дните си, но теб, братко в лова, ще те помня.“
Чу стържене по камъните и вдигна глава.
Двете емлава се бяха върнали и пристъпваха бавно към нея. Долови тъгата им. Скръбта им.
— Той е жив — прошепна Килава. — Съпругът ми е жив. Засега. Колкото до бъдещето… — „Да можех да имам отговор.“
Отпусна се назад, затвори очи и усети как светът се полюшна под нея. Толкова… лекичко, мило, като полюшване на кораб. „Съпруже. Сгреших ли, като направих това?“ Отвори очи и видя двете саблезъби котки легнали до тялото на Грънтъл. Сякаш за да го стоплят.
Да го направят свой.
19.
Дори за мъртвите войната няма край.