![Вековен дъжд [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/4/5/vekoven-dzhd-bg-download.jpg)
Вековен дъжд [bg]
- Автор: Рейнольдс Аластер
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД
- ISBN: 9789547613249
- Переводчик: Петър Тушков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Вековен дъжд [bg]». Краткое содержание книги:
Разследването на Оже преплита класическата космическа опера в края на XXIII век и неповторимата атмосфера на ноар детективски роман, разположен в Париж от средата на XX век, като резултатът е една екстравагантна смесица от стилове и персонажи. Плътният и увлекателен стил на Рейнолдс вдъхва на написаното типичните за неговите книги дълбочина, живот и индивидуалност, отново доказвайки мястото му сред майсторите на жанра.
— Отломките започват да се прочистват около епицентъра — обяви Тунгуска. — Виждам само възстановка на реалните събития, така че не е лесно да се види какви са щетите.
— Покажи ни каквото имаш — каза Оже.
Наложи им се да изчакат двайсетина минути докато гъбата се разсее достатъчно и ъгълът им на наблюдение се промени, за да могат да надникнат както трябва. Дотогава корабът на Тунгуска вече следваше същата извита траектория, по която се плъзгаше и този на Ниагара — водеща право към АГС-а. Все още се движеха с ускорение от пет же, изолирани в безопасността на пашкулите си.
— Осъществили са пробив — произнесе Тунгуска.
Той изблъска един образ в главата на Оже. Устройството „Молотов“ бе прорязало изненадващо равна малка рана в кожата на обекта Дупката беше почти кръгла и широка около сто километра. Дебелата един километър обвивка сияеше болезнено ярко около ръбовете на отвора, като цветът й ставаше син, жълт и въгленовочервен, колкото повече се отдалечаваше погледът от дупката — докъм двеста, триста километра. Забелязваха се намеци за подивяло извиващи се структури в изложеното на космоса сечение на обекта, като отрязани нервни окончания.
— Мили Боже — произнесе Оже. — Направиха го. И проклетията дори не се опита да се възпротиви.
— Ти очакваше ли го? — попита Флойд.
— Очаквах нещо.
— Какво става с другия кораб?
— Все още го следим — каза Тунгуска. — Поддържа постоянна тяга и не е изменил предишния си курс. Ще премине през раната след по-малко от десет минути.
„Май в края на краищата не трябваше да се тревожим толкова дали корабът му ще устои в такава близост с експлозията“, помисли си тя.
— Да разбирам ли, че все още не е в обсега на лъчевите ни оръжия?
— Не. — В гласа на Тунгуска се долавяше откровен срам. — Ще се наложи да го последваме вътре.
— През раната?
— Да — каза той. — В АГС-а. Страхувам се, че това е единствената ни възможност.
Четиридесет
По времето, когато вече се канеха да преминат през дупката, която Ниагара бе пробил в АГС обекта, облакът от отломки напълно се беше разпръснал. Раната си оставаше открита и ярка, а от нея обратно в космоса излизаше златистобяла светлина, отразяваща се в отделните парчета нагорещен материал, които все още висяха по ръбовете в зоната на удара.
— Спектърът на светлината съвпада с този на слънчевата радиация — каза Тунгуска, докато пропадаха надолу през колоната от светлина. — Пълно съответствие със Слънцето, инструментите го докладват със сто процента сигурност.
Преминаването между вън и вътре се случи в рамките на едно премигване. Дебелината на черупката от един километър бе нищо в сравнение със скоростта им. В един миг повърхността на сферата се разширяваше все повече, а раната наедряваше стремително от размерите на раздразнено, поръбено в бяло око до поглъщаща ги уста… след което бяха преминали и падаха към сърцето на АГС-а.
Сензорите на Тунгуска моментално прецениха вътрешността. Зад кораба отдалечаващата се рана обгръщаше идеален кръг от съвършената чернота на междузвездния космос. И от тази страна бе поръбена с бяла, агонизираща материя. Ала вместо от подплатения сиво-син материал от външната страна, кожата, вътрешната повърхност на АГС-а бе направена от нещо далеч по-странно: нещо далеч не така податливо на инструментите на Тунгуска.
Винаги бяха подозирали, че вътрешната повърхност на черупката трябва да изпълнява функцията на почти съвършен планетариум, излъчващ образ на небето, който от своя страна да се наблюдава от Земята. Имаше фалшиви звезди с идеално възпроизведени цвят и яркост, разположени в правилните съзвездия, които обитателите на 32 познаваха и очакваха да видят по местата им. Част от тези звезди навярно бяха програмирани с променливо поведение — да отслабват или да греят по-силно, съгласно заплетените си, наситени с възможности астрофизични алгоритми. От тях се очакваше да се движат съгласувано една с друга, следвайки бавните, величествени потоци на видимото движение на небесното царство или въртеливото преобръщане на двоичните си орбити.
Отвъд звездите имаше галактики — обширни воали от галактики, накъдето и да погледнеш. Налагаше се всяка една да издържа на също толкова внимателно наблюдение, колкото и звездите. Тук-там трябваше да избухва и умира по някоя нова и супернова… без значение дали я забелязваха, или не.