Колимски разкази [bg]

Здрависахме се.

— Е, поне един чай да пийнем за срещата, а хляб всеки си има собствен — казах аз и отидох за канче. Иван извади своето канче, хляба си. Пристъпихме към чая.

— Черното езеро го закриха, даже няма пазач. Всички заминаха, всички. Аз като счетоводител се озовах в най-последната група и ето ме тук. Мислех, че сте по-добре с продуктите. Защо ли се надявах, можех да взема консерви. Сега в скатката имам само няколко глави лук на дъното — нямаше къде да ги дена и ги пъхнах в скатката.

Аз пребледнях.

— Лук?

— Ами да, стар лук. Ти да не превъртя?

— Давай го тука!

Иван Богданов преобърна наопаки торбата. Около пет глави лук затропаха по масата.

— Имах и повече, но ги раздадох по пътя.

— Няма значение колко са. Лук! Лук!

— Какво става, да нямате скорбут?

— Не е скорбут, после ще ти разкажа. След чая. — Разказах на Богданов цялата си история.

После Иван Богданов работеше по специалността си в счетоводството на лагера и посрещна войната в Аркагала. Аркагала беше управлението на района — срещите на битовия с подопечния му трябваше да се преустановят. Но понякога се срещахме и си разказвахме по нещо един на друг.

През четиридесет и първа година над главата ми изтрещя първата гръмотевица под формата на опит да ми пришият фалшиво дело за авария в шахтата. Опитът се провали заради неочаквания инат на човека, с когото работехме в тандем и който всъщност беше предизвикал аварията, черноморския моряк Чудаков. Когато Чудаков излежа трите си месеца в изолатора, излезе на свобода, тоест в зоната, и се видяхме с него, той ми разказа подробности от своето следствие. Аз пък разказах за всичко това на Богданов — не че го молех за съвет, никой в Колима не само че няма нужда от съвети, но и няма право на съвети, способни да натежат на психиката на този, от когото се иска съветът, и да предизвикат неочакван взрив в резултат на обратното желание. В най-добрия случай търсеният за съвет не отговаряше, не обръщаше внимание, не помагаше.

Богданов се заинтересува от моя проблем.

— Аз ще разбера! От тях ще го разбера — каза той, като посочи хоризонта с изразителен жест, в посока на конната база, където се беше свила къщичката на следователя. — Аз ще разбера. Нали съм работил при тях. Аз съм тропач. От мене няма да крият.

Но Иван не успя да си изпълни обещанието. Мен вече ме бяха пратили в спецзона в Джелгала.