Изворът [bg]

— По-добре се облечи, Гейл. Тази вечер ще ходим на театър.

Той се надигна и седна. Усмихна се и отвесните бръчки набраздиха челото му. Обзе я хладно възхищение към него: владееше се до съвършенство, ако се изключат бръчките. Той каза:

— Добре. Черна или бяла папийонка?

— Бяла. Имаме билети за „Това не те засяга“. Много трудно се сдобих с тях.

Това бе капката, от която чашата преля — стори му се дори нелепо, че е част от мигновената битка помежду им. Не издържа и се разсмя от сърце, обзет от безсилно отвращение.

— За бога, Доминик, точно тази пиеса ли избра!

— Защо не, Гейл, тя е най-големият хит в града. Твоят критик Джулс Фауглър… — той престана да се смее. Стана му ясно. — … казва, че това е най-хубавата пиеса на нашето време. Елсуърт Тухи писа, че тя е свежият глас на зараждащия се нов свят. Според Алва Скарет не е написана с мастило, а с млякото на човешката доброта. Сали Брент — преди да я уволниш — написа, че се смяла със заседнала буца в гърлото. Та тази пиеса е като дете, чийто кръстник е „Банър“. Реших, че със сигурност ще искаш да я видиш.

— Разбира се — каза той.

Стана и отиде да се облече.

„Това не те засяга“ се играеше от няколко месеца. Елсуърт Тухи отбеляза в рубриката си, че за жалост се наложило заглавието на пиесата да бъде леко променено, „за да се направи отстъпка пред лицемерното благоприличие на средната класа, която все още контролира нашия театър. Това е крещящ пример за посегателство срещу свободата на твореца. Затова нека замлъкнат втръсналите ни гласове, които бръщолевят, че сме свободно общество. Оригиналното заглавие на тази чудесна пиеса беше израз от езика на обикновения човек, характерен за красноречието на народния изказ“.

Уайнънд и Доминик седяха в средата на четвъртия ред, без да се поглеждат, заслушани в пиесата. На сцената се случваха скучни и глупави неща, но скритият им смисъл беше стряскащ. В изговорените безсмислици имаше подтекст, погълнат от актьорите като зараза, изписан на самодоволните им ухилени лица, звучащ в насмешливите им гласове, в хаотичните им жестове. Безсмислиците, произнасяни настоятелно като откровения, не бяха проява на невинна самонадеяност, а на съзнателно безочие; авторът сякаш съзнаваше какво представлява произведението му и се перчеше, че умее да убеди зрителите в неговата възвишеност и да разруши техните представи за възвишеност. Творбата потвърди преценката на онези, които я лансираха: пораждаше смях и беше забавна като неприличен виц, изигран не на сцената, а сред публиката. Приличаше на пиедестал, от който е съборено божеството и на негово място се е изкачил не Сатаната с меч, а най-обикновен простак с бутилка кока-кола в ръка.