Жената в бяло

— Шест без петнадесет — заяви графът, поглеждайки часовника си. — Време е за моята възстановителна дрямка. Аз самият приличам на Наполеон Велики, както може би сте забелязали, мистър Хартрайт; приличам на този безсмъртен мъж и по способността си да контролирам съня по своя воля. Извинете ме за секунда. Ще повикам мадам Фоско, за да не ви доскучае.

Знаейки не по-зле от него, че вика мадам Фоско, за да бъде сигурен, че няма да си тръгна, докато спи, аз не отговорих и се заех да подреждам листата, които ми бе предоставил.

Дамата влезе сдържана, бледа и по-злобна от всякога.

— Забавлявайте мистър Хартрайт, ангеле мой — заяви графът. Той й поднесе стол, целуна за втори път ръката й, оттегли се на едно канапе и след три минути вече спеше не по-малко спокойно и щастливо от най-добродетелния човек на земята.

Мадам Фоско взе една книга от масата, седна и ме погледна с решителната, отмъстителна злъч на жена, която никога не забравя и никога не прощава.

— Слушах разговора ви с моя съпруг — каза тя. — Ако бях на негово място, бих ви проснала мъртъв на килима.

При тези думи тя отвори книгата си и докато не се събуди съпругът й, повече не ме погледна, нито пък заговори. Той отвори очи и стана от канапето точно един час след като бе заспал.

— Чувствувам се безкрайно освежен — съобщи графът. — Еленор, скъпа ми съпруго, всичко ли е готово горе? Това е добре. Ще опаковам моите нещица за десет минути и още толкова ми трябват, за да си облека дрехите за пътуване. Какво остава, преди да дойде пълномощникът? — Той огледа стаята и видя кафеза с белите си мишки. — Ах! — извика графът жалостиво. — Още една жива рана за чувствата ми. Моите невинни любимци! Моите малки, обичани дечица! Какво ще правя с тях? Засега не сме се установили никъде и ще пътуваме непрекъснато — колкото по-малко багаж носим, толкова по-добре за нас. Моето какаду, моите канарчета и малките ми мишчици — кой ще се грижи за тях с любов, когато татко им замине?

Той закрачи из стаята дълбоко замислен. Писменото признание, което направи, не го разтревожи, но сега бе видимо объркан и разстроен от много по-важния въпрос за любимите му животинки. След дълго обмисляне неочаквано седна отново на писалището.

— Идея! — възкликна той. — Ще предложа канарчетата и моето какаду на този огромен град — пълномощникът ще ги подари от мое име на лондонските зоологически градини. Веднага ще приготвя документа с тяхното описание.

Графът започна да пише, повтаряйки думите, докато излизаха изпод перото му.

— Номер едно. Какаду с превъзходно оперение: атракция за всички посетители с вкус. Номер две. Канарчета с ненадмината жизненост и интелигентност: достойни за Райската градина, както и за градината в Риджънтс Парк. С почит към британската зоология. Подарени от Фоско.

Перото разхвърли мастилени пръски и подписът бе сложен със замах.

— Графе! Вие не включихте мишките — обади се мадам Фоско.

Той стана от масата, взе ръката й и я сложи на гърдите си.