Друговремец

Мисля, че съм заспала за няколко минути, колкото и странно да звучи, отпуснала буза на трупа. Отворих очи и видях зеленикавия камък на затвора на няколко сантиметра от себе си. Само мисълта за случващото се от другата страна на стената ме накара да се изправя.

Запрепъвах се по канавката, влачейки наметалото си, препъвах се в скрити камъни, удрях пищялите си в полузаровени дървесни клони. Подсъзнателно явно съм осъзнавала, че вълците се движат на глутници, за това не се изненадах от воя зад мен. По-скоро чувствах черна ярост от проклетия заговор, който искаше да ме забави и спре.

Уморено се обърнах да видя откъде идва звукът. Бях на открито, далеч от затвора – нямаше стена, на която да се опра, оръжие, което да използвам. С първия вълк се бях справила благодарение на късмет – нямах шанс и едно на хиляда да се справя с още едно животно с голи ръце. А колко ли бяха? През лятото бях видяла друга глутница, от поне десет вълка. Спомнях си как раздират мъртвата плът на жертвата си, ­хрущенето на костите. Оставаше само въпросът да си правя ли труда да се бия, или просто да легна в снега и да се предам. Тази възможност изглеждаше много привлекателна, предвид всичко останало.

Но Джейми се беше простил с живота си и не само, за да ме измъкне от затвора. Трябваше поне да опитам.

Още веднъж заотстъпвах по канавката. Светлината отслабваше – скоро мястото край мен щеше е изпълнено със сенки. Съмнявах се, че това ще ми помогне. Вълците несъмнено имаха по-добро нощно зрение от мен.

Първият от ловците се показа на ръба на канавката, рошав, неподвижен и нащрек. Шокирах се, когато разбрах, че други два вече са долу при мен и бавно пристъпват почти в пълен синхрон. Бяха почти същия цвят като снега привечер – мръсносиви, – и почти невидими, макар да не правеха опити да се крият.