Друговремец

– И какво, да свършиш работата на палача? Трудно ще го обясниш на сутринта, нали? – Кимна към мъжа на пода. – Спомни си, че трябваше да накараш помощничето си да ме върже, преди да ми счупиш ръката.

– Е и? – Ножът не помръдваше край ухото ми.

– Той няма да ти е от полза още дълго.

Беше несъмнено вярно – чудовищният разсилен лежеше по лице в ъгъла и хриптеше накъсано. Тежко сътресение, помис­лих си автоматично. Вероятен мозъчен кръвоизлив. Не бих се развълнувала, дори да умреше пред очите им.

– Не можеш да ме победиш сам, дори да съм с една ръка. – Джейми бавно поклати глава. – По-едър съм, много по-добър в ръкопашния бой. Ако жената не беше тук, щях да ти взема ножчето и да ти го натикам в гърлото. Ти го знаеш, затова не си я наранил.

– Само че жената е тук. Ти би могъл да я изоставиш, разбира се. Наблизо има изход. Но как ще оставиш жена си – каза, че ти е жена, нали – да умре?

Джейми сви рамене.

– И аз ще умра. Не бих стигнал далеч, след като целият гарнизон ще ме търси. Може би е за предпочитане да ме застрелят на открито, вместо да ме обесят, но няма кой знае каква разлика. – По лицето му пробягна болезнена гримаса и той затаи дъх. Когато отново вдиша, беше повърхностно и запъхтяно. Какъвто и шок да го беше пазил от болката, явно отминаваше.

– Е, май сме в патова ситуация. – Добре оформените думи на Рандал се лееха нехайно. – Освен ако нямаш някакво предложение?

– Имам. Искаш мен. – Джейми звучеше делово. – Пусни жената и може да ме имаш.

Ножът ме одраска по ухото. Процеди се топла кръв. Джейми продължи:

– Прави с мен каквото поискаш. Няма да се противя, дори ще те оставя да ме вържеш, ако сметнеш за нужно. И утре няма да кажа нищо. Но първо искам да знам, че жената се е измъкнала от затвора.

Гледах смачканата ръка на Джейми. Под средния пръст растеше локвичка кръв и осъзнах, че той нарочно го притиска в масата, за да може болката да прояснява съзнанието му. Пазареше се за живота ми с единственото, което можеше да предложи – себе си. Ако сега припаднеше, губеше единствената си възможност.

Рандал се беше отпуснал напълно – ножът стоеше върху дясното ми рамо, докато офицерът обмисляше предложението. Джейми трябваше да увисне на въжето на сутринта. Рано или късно щяха да забележат, че го няма, и да претърсят замъка. Сред офицерите се толерираше определена степен на бруталност – сигурна бях, че няма да се мръщят толкова на счупена ръка или бичуван гръб, – но на другите предпочитания на Рандал нямаше да се гледа толкова благосклонно. Независимо от статута на Джейми, ако застанеше на платформата на другата сутрин и кажеше, че Рандал го е насилил, щеше да има разследване. И ако физически преглед докажеше това, с кариерата на Рандал бе свършено, а най-вероятно и с живота му, но ако Джейми се закълнеше да мълчи...

– Ще ми дадеш ли думата си?

Очите на Джейми грееха като два сини пламъка на бялото като пергамент лице. След миг кимна бавно.

– В замяна на твоята.

Изкушението да има жертва, несклонна, но напълно пос­лушна беше твърде голямо.