Златният бряг [bg]

— Ще им платят половината за първия безпогрешен изстрел. Втората половина няма да получат. — И добави: — Аз не бих го направил така.

— Ами как?

Той отговори, като че ли вече го беше обмислял:

— Пушките бяха добра идея, за да се повалят хората на земята и да се пръсне мозъкът на всеки. Разбираш ли? Но трябва да довършиш този, за когото си тръгнал, с куршум в главата, защото сега много хора носят жилетки. Нали?

— Има различни техники, сигурен съм. Абе, Франк, как стана така, че ти имаше жилетка, а аз нямах?

— Нали ти казах, че си цивилен гражданин. Не се тревожи. Искаш жилетка ли? Ще ти дам една от моите.

Той се разсмя.

На вратата се почука и в кабинета влезе един от ФБР, последван от Филомена, която носеше поднос. Аз станах, за да й помогна, но тя ясно ми даде да разбера, че й преча, затова седнах. Няма много жени, които биха изглеждали по-добре с брада, но Филомена е една от тях.

Тя сложи подноса на масата и наля две чаши кафе. Франк й каза нещо на италиански, тя му отвърна и пак започнаха. Докато спореха за не знам какво, тя сложи в кафето му захар и сметана и му намаза една бисквита с масло. Личеше, че въпреки спора, между двамата имаше топли чувства.

— Кажи й, че я харесвам — казах аз на Белароса.

Той се усмихна и заговори на Филомена на италиански.

Тя ме погледна и изсумтя нещо, а след това троснато каза нещо друго. Белароса преведе:

— Тя каза, че имаш хубава жена и трябва да се държиш прилично. — И добави: — Италианките мислят, че като им направиш комплимент, искаш да ги чукаш. Те смятат, че всички мъже са свине.

— И са прави.

Филомена ми хвърли бърз поглед и излезе.

Отпих от кафето, но забелязах, че Белароса не докосна своето, не докосна и бисквитата.

— Франк — казах аз, — не съм тук, за да върша работата на правителството, но трябва да ти кажа, че трябва да си сложиш макиавелистичната мисловна шапка и да прецениш какво е добро за теб, за жена ти и синовете ти. — И добавих: — Казвам ти го, защото ми харесваш.

Той като че ли наистина се замисли върху това, после отвърна:

— Ще ти кажа нещо, господин адвокат. Сега нещата са различни. Преди 20 години никой не говореше пред областния прокурор или пред ченгетата. А сега има момчета, които искат и така, и така. Искат да имат пари, да си живеят живота, след това имат малко неприятности със закона и не искат да полежат малко на топло. Разбираш ли? И пеят. Не разбират, че трябва да си готов да излежиш 20 години, когато влизаш в този бизнес, или не влизаш в бизнеса. Но сега всички искат да живеят като буржоазията. Искат всяка вечер да спят с жените или приятелките си, да изпращат децата си до училище и да играят голф дори. По времето на чичо ми човек си излежаваше 20-те години, без да пропее нито веднъж, излизаше от пандиза, жена му го прегръщаше, децата му му целуваха ръката и приятелите му го представяха на новаците. Разбираш ли? Но на кой му стиска толкова днес? И затова шибаният щатски прокурор предлага сделки. Но аз няма да се пазаря с ченгетата, за да спася собствения си задник. Приятелите ми трябваше да са разбрали това. Трябва да разберат, че Франк Белароса не е предател като половината от тях. Знаеш ли какво научих в „Ла Сал“? Водиш чрез личния си пример. Не правиш компромиси с честта си. Ако това нещо, тази организация, възнамерява да продължи да съществува, тогава трябва да покажа на всеки как се поддържа съществуването й. Трябва да дам примера, дори и да са се опитали да ме убият, дори и да съм заобиколен сега от ченгета. Това е да ти стиска, господин адвокат. Да ти стиска. Capisce?