Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
— Не.
Изведнъж ми се прииска единствено да остана съвсем сам. Исках да остана насаме със смъртта. А тя най-малко можеше да бъде свидетел и да се наслаждава на мъката ми.
— Махай се — казах й и сам не познах ниското ръмжене, излязло от гърлото ми.
Тя се разсмя — като разбиващи се в камък висулки.
— Махай се! Това ли е всичко? Махай се? Какво страшно отмъщение е приготвил Фицрицарин Пророка за мен! О, това трябва да се опише в легенди и балади! „Изправи се той, прегърнал свой любим, и рече на врага си: «Махай се!»“
Разсмя се, но в смеха й нямаше мелодичност, а сякаш камъни се търкаляха по скалист склон. Когато не отговорих, смехът й замря. Впери поглед в мен и за момент като че ли се обърка. Наистина си мислеше, че може да ме накара да го пусна и да я нападна. Наклони глава, изгледа ме и заговори отново. Този път гласът й бе по-нисък.
— Чакай малко. Разбирам. Още не си отворил малкия ми подарък за теб. Не си видял всичко, което му сторих. Чакай да видиш ръцете му и онези негови изкусни и изящни пръсти! О, а също зъбите му и езика, който говореше така остроумно, за да те забавлява. Направих го специално за теб, Фицрицарин, за да можеш в пълна мяра да съжалиш, че ме отхвърли така презрително. — Млъкна за момент, след което каза, сякаш ми напомняше: — Хайде, Фиц. Тук заявяваш, че ще ме убиеш.
Тъкмо се канех да изрека тези думи. Преглътнах ги. Беше успяла да ги направи празни и детински. Наместих товара си, обърнах й гръб и продължих напред. Защитните ми стени бяха вдигнати, но дори и да ги бе атакувала, не го усетих. Гърбът ми бе незащитен и си признавам, че ми идеше да побягна. Запитах се защо всъщност наистина не я убих. Отговорът ми се виждаше твърде прост, за да е истина. Не исках да оставям тялото му на пода й, докато го правя. Нещо повече — не исках да правя каквото и да било, което тя очакваше от мен.
— Викаше те! — заговори тя след мен. — Предполагам си мислеше, че е на крачка от смъртта. Разбира се, че не беше. Знам си работата! Но той си мислеше, че болката ще го убие, и те викаше. „Любими! Любими!“
Имитацията на агонизиращия му глас бе съвършена. Настръхнах, сякаш Шутът ми бе проговорил от оня свят. Въпреки решимостта си забавих крачка. Притиснах тялото му към гърдите си и сведох глава над неговата. Мразех, че думите й извикаха сълзи в очите ми. Трябваше да я убия. Защо не го направих?
— Имал е предвид теб, нали? Ама разбира се, че теб, макар че може и да не си го знаел. Не вярвам да си запознат с обичаите на народа му; знаеш ли, че разменят имената си, за да покажат създадените за цял живот връзки? Наричал ли си го някога със своето име, за да му покажеш, че ти е толкова скъп, колкото собственият ти живот? Или си се показал като прекалено голям страхливец, за да му го признаеш? Така ли е?
Страшно ми се искаше да я убия. Но трябваше да оставя тялото му, а нямаше да направя това. Бледата жена нямаше да ме накара отново да го изоставя. Нямаше да го оставя на леда и да погледна назад към нея. Изгърбих се, сякаш да се защитя от шибащите й думи, и продължих.
— Така ли е? Така ли е? Така ли е?
Очаквах гласът й да заглъхне с отдалечаването ми от нея. Но вместо това той зазвуча по-силно и тонът й ставаше все по-гневен и все по-гневен, докато мяташе омразния въпрос към мен. Не след дълго разбрах, че ме следва. Думите й вече приличаха на дрезгав писък. Така грачат гарваните, когато се призовават на пиршество на бойното поле.
— Така ли е? Така ли е? Така ли е?
Дори когато я чух да тича зад мен и знаех, че ще ме нападне, не можех да пусна тялото на Шута. Задържах го и се извърнах, за да посрещна безумната й атака с рамо. Май не очакваше точно това. Може би се надяваше, че ще я посрещна с изваден меч. Опита се да спре, но леденият под я предаде. Подхлъзна се и се блъсна в мен. Продължавах да държа Шута, когато се блъснах в стената, но някак успях да се задържа на крака. Не и тя. Просна се на леда и изпъшка. Изгледах я тъпо, чудех се как едно падане може да й причини такава мъчителна болка. И докато се опитваше да се изправи, видях какво е криела от мен.
Разказът на Ридъл бе верен. Взирах се в почернелите съсухрени чукани, с които се мъчеше да си помогне. Не можеше нито да се изправи, нито да ги скрие под робата си. Погледнах в безцветните й очи.
— Ти си страхливката — казах студено. — В последния миг не си могла да се отдадеш, нито дори да завършиш видението си за това какъв трябва да е светът. Нямаш неговия кураж. Той прие цената, която съдбата му бе подготвила. Прие болката и смъртта си. И победи. Той тържествува. А ти се провали.
Бледата жена издаде нещо между скимтене и писък и ме изгледа с ненавист и ярост. Заблъска стените ми, но не успя да ги пробие. Може би бе черпила силата за магията си от Кебал Тестото? Гледах я как се опитва да се изправи. Полите на дългата мантия се бяха заплели в краката й и й пречеха. Черните останки от ръцете й бяха безполезни. От лакътя надолу бяха съсухрени и завършваха с овъглени краища. Виждаха се костите. От дланите и пръстите не бе останало нищо. Драконът й ги бе взел, преди да успее да се откъсне от него. Спомних си как бяха изчезнали Искрен и Кетъл, как се разтопиха в дракона, който бяха създали с такава любов за доброто на хората си. Обърнах се и тръгнах.