Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
Не исках да се съгласявам с думите му, нито да отговарям. Придобитите за цял живот навици са силно нещо. Отклоних вниманието на Сенч.
Намерих свитъците. Откраднатата библиотека. Тук, в крепостта на Бледата жена. Само дето не мисля, че това място е наистина нейно. Видях някои неща и те ме навеждат на мисълта, че тук някога са живели Праотци.
Сенч ме изненада.
По-нататък, Фиц. Ще имаме предостатъчно време да обмислим как да си върнем свитъците. Сега искам да ме изслушаш. Почети тялото на приятеля си, както намериш за подобаващо. Освободи го. После двамата с Шишко побързайте обратно към брега. Ще бъда на кораба, който ще дойде да ви вземе. Направих грешка. Май не трябваше да те оставяме сам с такава мъка.
Грешеше. Мъката създава своя самота и знаех, че трябва да я преживея. Отстъпих, тъй като това бе единственият начин да го накарам да ме остави на мира.
С Шишко ще бъдем на брега за кораба. Не е нужно да идваш. Няма да позволя да ни се случи нещо лошо. Но засега предпочитам да остана сам, ако нямаш нищо против.
Никакви кораби! — решително отсече Шишко. — Никога повече. Не. Предпочитам да си остана завинаги тук, отколкото да се кача на кораб.
Шишко не е ли с теб? — неспокойно попита Сенч.
Не. Той ще ти обясни. Имам още една задача, Сенч. Благодаря. На всички ви. Благодаря, че се опитахте.
Вдигнах стените си и се изолирах от тях. Усетих как Предан се опитва да стигне до мен, но в момента не можех да понеса дори неговото нежно докосване. Отделих се, докато Шишко сънено им разправяше, че Черният мъж готви чудесно. В последния момент почувствах едва доловимо докосване. Може би Копривка се опитваше да ме утеши.
Но за мен нямаше утеха и не исках да я излагам на болката си. Скоро щеше да си има своя, при това предостатъчно. Спуснах преградата. Време беше да се заема със смъртта.
Отделих тялото на Шута от пода — останаха очертание от свитото му тяло и кичур златни коси да отбележат мястото, където е умрял. Усещах го като плътна и студена тежест в ръцете си. Мъртъв сякаш тежеше по-малко, отколкото приживе, сякаш при заминаването си духът му бе взел със себе си значителна част от него.
Притисках го свит към гърдите си. Изцапаната му златна коса бе под брадичката ми, пръстите ми усещаха грубото зебло. Вървях празен по ледените коридори. Минахме помещението, в което продължаваше да гори Хест. Димът от кладата пълзеше по тавана над нас и изпълваше неподвижния въздух с миризмата на печено месо. Можех да положа тялото на Шута при неговото, но не ми се видя правилно. Приятелят ми трябваше да изгори сам, да се сбогуваме насаме. Продължих напред, подминавах останалите килии.
След време осъзнах, че му говоря на глас.
— Къде? Къде искаш да извърша това нещо? Мога да те сложа на леглото й и да те изгоря сред всичките й богатства… би ли пожелал това? Или ще кажеш, че всяко докосване с нещо нейно ще те омърси? Къде бих искал да изгорят мен? Вероятно под нощното небе, за да пращам своите искри към звездите. Това ще ти хареса ли, Шуте? Или би предпочел да бъдеш в шатрата на Праотците със собствените си вещи, затворен в уединението, което така обичаше? Защо никога не сме разговаряли за тези неща? Човек би трябвало да знае подобни неща за най-добрия си приятел. Но в края на краищата има ли изобщо някакво значение? Смъртта е смърт, пепелта — пепел… но бих предпочел нощният вятър да разнесе пушека ти. Би ли ми се смял за това? Богове. Би ли могъл да ми се смееш за каквото и да било вече?
— Колко трогателно.
Насмешливата жилка, острият като бръснач сарказъм и гласът, който така приличаше на неговия, накараха сърцето ми да спре. Стегнах стените си още повече, но не последва атака. Обърнах се с оголени зъби към нея. Стоеше на входа на спалнята си. Беше облечена в хермелинова мантия, бялата козина се прекъсваше от мъничките черни опашки, създаващи неравномерна шарка. Увиваше я от раменете до пода, скриваше цялото й тяло. Въпреки богатата дреха изглеждаше измършавяла. Съвършеното като на статуя лице бе хлътнало до костите, бялата й коса бе невчесана и разпиляна като суха слама около лицето. Безцветните й очи бяха изгубили блясък, приличаха на очите на изхвърлена на пясъка риба.
Стоях пред нея, притиснал трупа на Шута до гърдите си. Знаех, че е мъртъв и че не може да го нарани повече, но въпреки това отстъпих назад, сякаш все още трябваше да го пазя от нея. Сякаш някога съм успял да го предпазя!
Тя повдигна брадичка, оголвайки бялата колона на шията си.
— Хвърли това нещо. И ела да ме убиеш.
Дали заради това нейно предложение първоначалното ми намерение сега ми се струваше толкова лоша идея?