Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Бинабик, който беше разговарял дълго с Юис-фидри през последната част от бягството им, пристъпи напред и протегна малката си ръка.

— Дано намерите спасение.

Дуорът го погледна за момент, сякаш не го разбра, след което протегна тънките си като крачета на паяк пръсти и стисна пръстите на трола.

— И вие. Няма да изрека мислите си, защото са изпълнени със страх и тревога.

Мириамел преглътна възраженията си. Дуорите искаха да си тръгнат. Бяха изпълнили обещанието, което беше изтръгнала от тях. И без това бяха уплашени и безпомощни и може би на повърхността щяха да са по-скоро излишно бреме, отколкото надеждна подкрепа.

— Сбогом, Юис-фидри — каза му тя и се обърна към съпругата му. — Юис-хадра, благодаря ти, че ми показа как се грижиш за камъка.

Дуорката вирна глава.

— Дано и вие успеете.

Светлинките на жезлите потрепнаха и подземието сякаш се размърда в поредната конвулсия. В следващия миг, след като всичко отново застана на мястото си, дуорите си зашепнаха нещо.

— Вече трябва да тръгваме — каза Юис-хадра — очите й бяха разширени от уплаха.

Двамата със съпруга й се обърнаха и поведоха групичката тътрещи се дуори към сенките. След няколко мига коридорът опустя, сякаш никога не бяха съществували. Мириамел премигна.

— И ние трябва да тръгваме. — Бинабик се заизкачва по стъпалата и се обърна. — Къде е монахът?

Мириамел се взря в сумрака. Кадрах, който беше стоял зад струпалите се на купчина дуори, седеше на земята с притворени очи. На потрепващата светлина от факлата на Бинабик сякаш се олюляваше.

— Не ни е притрябвал. — Тя се наведе, за да вдигне нещата си. — Би трябвало да го оставим тук. Ако иска, да дойде.

Бинабик се намръщи.

— Помогни му, Мириамел. Инак ще попадне в ръцете на норните.

Тя си помисли, че монахът заслужава тъкмо това, но тръсна глава и се приближи до него. Хвана го за ръката и го изправи.

— Тръгваме.

Кадрах я изгледа за миг, после каза:

— А, да.

И я последва по древното стълбище.