Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Саймън докосна Гутулф; кожата на графа беше студена като речна тиня.

Не се разплака, но усещането за загуба беше разтърсващо. Дожаля му не за Гутулф, когото — освен от последните няколко преминали като насън часове или дни — познаваше като доста страховит мъж, а за него самия: отново беше останал сам.

Почти сам. Нещо докосваше пищяла му. Котката се опитваше да привлече вниманието му. Липсваше й нейният приятел, беше сигурен Саймън. Може би се надяваше, че той ще може да събуди Гутулф, което тя не бе успяла да направи.

— Съжалявам — прошепна той, погали я по гърба и подръпна лекичко опашката й. — Той се пресели някъде другаде. Аз също съм самотен.

Изпълнен с празнота, Саймън седна и започна да обмисля ситуацията. Вече нямаше друг избор, освен да се опита да се измъкне от лабиринта на тунелите без искрица светлина, макар да се съмняваше, че би могъл да се справи без водач. Вече два пъти беше бродил из този призрачен лабиринт, преследван на толкова близко разстояние от смъртта, че сякаш долавяше крачките й зад гърба си. Беше прекалено да се надява отново да има късмет. Но не му оставаше почти нищо друго. Кулата на Зеления ангел се извисяваше някъде над него и той трябваше да отнесе Блестящ гвоздей там. Ако Джосуа и другите не бяха донесли Трън, щеше да направи, каквото може, въпреки че беше обречен на неминуем неуспех. Дължеше го на всички, които бяха рискували живота си за неговата свобода.

Не можеше да се раздели с Блестящ гвоздей дори за миг. Постепенно го обладаваше манията на Гутулф, макар че в тясната пещера едва ли имаше нещо, което да застраши меча. Но пък и не можеше да направи почти нищо, докато го стискаше в ръката си. Подпря го на стената и се зае с неприятното занимание да разсъблече мъртвия граф. Когато свали окъсаните му одежди, събра няколко от разхвърляните из пещерата парцали и имитирайки надве-натри свещеническия ритуал от Дома на подготовката, уви тялото. Чувстваше се странно, че отдава такава почит на един мъж, който, доколкото му беше известно, не се беше радвал на особено уважение приживе и който щеше да остане да лежи тук сам и захвърлен, но изпитваше непреодолимо желание да се отплати на слепеца. Моргенес и Мейгуин бяха жертвали живота си за него и не бяха почетени нито с паметна плоча, нито с обредна церемония, освен тези, които Саймън бе скътал в сърцето си. Гутулф нямаше да се пресели в Отвъдните поля неопят.