Тетрарх [bg]

Вторият ден донесе почти същия напредък. На третия лиринксите прокопаха само четиридесет крачки — повишаващата се горещина забавяше работата. Самата скала също бе по-трудна за обработка. Тук Гилаелит получи шанса да види същинската изобретателност на лиринксите.

Две от създанията довлякоха метален пръстен, малко по-малък от диаметъра на тунела. След като поставиха в средата му гъбовиден предмет, наречен финадр, те го задействаха с помощта на дълъг лост. Златиста болка преряза слепоочията на Гилаелит, принуждавайки го да се превие. Когато пристъпът му премина и тетрархът можа да се изправи, пръстенът бе обгърнат в ледена мъгла.

Финадрът биваше подхранван от полето, за да извлича околната горещина. Гилаелит нямаше представа за принципа на действие, но и за миг не се съмняваше в ефективността му. Просмуканата скала, сега замразена, се трошеше лесно. С помощта на кристалите си тетрархът можа да види, че приспособлението поглъща огромни количества енергия от полето, понастоящем още по-слабо.

Дълбаенето продължи, редувано с цикли охлаждане. В късния следобед на четвъртия ден от началото на работата лиринксите прорязаха целия скален слой и достигнаха чистия асфалт на Голямата сълзевина. Сега работата ставаше изключително опасна. От течността ги отделяше единствено леден слой, крехък като яйчена черупка. Ако налягането успееше да намери пролука или някой от охлаждащите пръстени откажеше, тунелът щеше да се срути, а всички те щяха да се окажат обгърнати в горещ асфалт. Подът под краката им на моменти потръпваше.

В момента Гилаелит нямаше работа, но не скучаеше. Той наблюдаваше и проучваше всичко около себе си. Лиринксите представляваха особен интерес за него. Изглеждаше, че те не се чувстват особено удобно в едрите си тела — или поне във външната си бронирана кожа. Те непрекъснато се почесваха, раздвижваха рамене и крайници, за да наместят дебелите люспи. Явно това бе недостатък от плътоформирането, което претърпяваха преди раждане. Стойността на оцеляването сред празнотата.