Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
През цялата нощ, дордето се съмне, пъплах из гората да пътувам с намерение да се отдалеча доколкото е възможно повече от мястото на кървавото произшествие. И сега аз имах смелостта да си въображавам, че съм пребродил света, но когато се съмна, можах да позная, че всичкото пространство, което съм изминал, едва ли имаше час и половина — урвата, която е над десния бряг на реката, не бях излязъл още, както трябва. Аз осъмнах тъкмо до края на една поляна; оттук се виждаше коритото на друга една река, за която дядо Вълю казваше още, че се наричала Рибарица. Виждаха се така също и комините на няколко къщи от една махала от тетевенските колиби, на която името не можа да зная. Понеже равната тая полянка съставляваше за мене непроходима крепост, по причина, че ако я преминех, лесно можеха да ме съгледат от някоя пусия, то реших да остана на мястото си, дордето се мръкне, като си избрах за жилище едно кичесто дърво. Тоя ден нямаше мъгла и това ми даваше възможност да наблюдавам много пътища, които водеха за поменатите колиби и за бичкиите, изходящи се по коритото на Рибарица. Видях аз много банди башибозуци, които излязваха и влязваха в селото, пушките на които блещяха на слънцето като огледало. Видях и множество българи от колибите, които пречеха надолу-нагоре, повечето около потерите, да им носят едно-друго; дойдоха най-после там наблизо и две стари жени да копаят кукуруз; четох аз колко хапки туриха в устата си, когато седнаха да пладнуват, но смеех ли да им се обадя, да им поискам малко хляб, да ги попитам за пътя? Хващах само зазъбица, като ги гледах как си кривят устата. Благодетелството на баба Въля така ме беше опарило, щото предпочитах да умра отглади, нежели да се явя при подобните си.
Разбира се, че тоя ден никой не можа да ме види на дървото. Местността, отгдето ми предстоеше да пътувам през настъпающата нощ, беше една висока гориста планина към западна страна, която се захваща, щом се прегазеше р. Рибарица. Аз си въобразявах, че зад тая планина, която навярно ще можа да премина за една нощ, се намира Троян, който не се лишава от добри хора, според както ми беше разказвал Волов.
Слънцето отдавна трептеше да се затули зад горепоменатите върхове на планината и неговите лучи огряваха само високите местности, а коритата на двете ближни реки — Рибарица и Свинарица — бяха потънали вече в сянка. Всяка жива душа, уморена от дневните трудове, бързаше да се завърне на своето жилище, да си отпочине. Овчари, говедари, свинари и козари скарваха своите стада от планината около селото. Трудолюбивият работник, с брадва на ръцете или с одялано дърво на рамото, с което се е бъхтал целия ден, така също крадеше бързо-бързо, защото времената не носеха твърде много да закъснява човек. Аз просто завиждах на положението на тия сетни сиромаси, защо не влизам в тяхното число, да съм свинар или говедар поне, за да можа да вляза и аз в селото, в скромната колиба, да се преобуя и подсуша, да похапна, що дал господ, топла кукурузена пита, солчица и пиперец!…
Най-после захванаха да се виждат да пъплят към селото от разни места и башибозушки тайфи, где по четирма, где повече души, накичени с желязо от главите до петите. Тия се връщаха от своите пусии и бързаха към селото, гдето ги чакаха богати вечери, млади ягнета, хюшмери и разни сууклуци. Така също и хвърковатите гадини не отстъпваха от това общо правило. Тия подхвърчаха от клонче на клонче по опърлените от снега дървета, чучуригаха и пееха, да свикат своите другари, и отиваха да нощуват по гнездата си. Скоро всичко утихна и опустя наоколо, черната нощ настъпаше вече, радваха се разбойниците и крадците, лукавата лисица, жестокият вълк и всички въобще хищни и грабливи твари, за които нощта е ден, а денят — нощ. Радостта на тия последните трябваше да споделям и аз. Смъкнах се от дървото си, но преди да потегля на дълга работа, трябваше да се разпоредя и нещо да похапна, разбира се, коренци, киселец, ягоди, които бяха рядкост, и други различни зеленчуци, защото тая естествена потреба не зависеше от никакви птичи пения и башибозушки тайфи.
Притъмняваше вече, когато се аз кротнах по поляната да паса като говедо. Дордето беше видело, забележих си от върха на дървото някои местности, гдето имаше за мен храна. Крехкият киселец, поръсен със ситни-дребни капчици росица, беше чудо. Само понякога откъсвах и други стъркове люта и горчива трева, която ми свиваше устата, като че бях ял стипца. Като достигнах в ближната там долина и му ударих отгоре над треволигата една студена вода — мед и масло капна на сърцето ми.