Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
И заигра тогава кръвта, сърце трепти, иска да изхвръкне, мозък се пука, а следствия никакви… В това същото време нагоре по леглото на реката се зачу някаква си необикновена врява, ехото на която се раздаде по всичките околни долини, дотрогна се и до моето въоръжено настроение. Тая врява не беше друго нищо освен виение на вълци, които аз познах като гласа на най-ближния си благодарение на моята овчарска практика!… Между техните гласове, себе си и неизстиналите трупове на ония, с които преди минута и половина стоях лице срещу лице, аз почувствувах някакво си сходство, нещо ближно и възможно, нещо ужасно, страшно и бог знае какво още… И се уплаших аз тогава не на шега, познах своето ничтожество пред всичките тия несъкрушими стихии. Дойдох до това заключение, че освен да се убия, друго никакво спасение не ми остава. Извадих револвера си и го приготвих само да го побутна и да гръмне. Реших, че най-добро е да се ударя в устата. Когато го наближих вече до устата си, то ръката ми започна да трепери, други умове захванаха да пътуват из главата ми и аз бях принуден да сложа пак настрана студеното желязо. Поех го втори път и реших, че като изчета до сто, тогава ще да натисна да изгърми. Когато преминах числото 60 и наближих до 80, то пак ми се размъти мозъкът. Разни мисли и възпоминания се явиха, за които трябваше дълго време да ги решавам, па тогава да изпълня страшното решение. Родителите си например, на които и имената бях забравил даже в разстояние на седемгодишен скиталчески живот, сега се изправиха напредя ми и като че ми говореха за лошите последствия на моята постъпка.
С една реч, аз излязох слаб, малодушието надви, домиля ми животецът, станах клетвопрестълник, понеже няколко пъти бях се клел, че няма да се оставя жив да вляза в ръцете на неприятеля. След като турих револвера на мястото му, пак се накокатих да пътувам. Два часа време може да се измина, докато сляза до бреговете на реката, което място в бяганието си от мостенцето в десятина минути можах да премина. Бреговете на тая река, както казах по-горе, са стръмни, гористи и недостъпни на всяко място. По тая причина дълго време обикалях, дордето намеря сгодно място за преминувание. А колко се аз присламчех, дордето се пипна до тия брегове? Колко пъти се ослушвах, лягах и ставах, да не би да чуя, че ми викат вурун и тутун? Колко пъти бачо Вълю ми се претъкли напредя с рунтавия калпак в ръка и с попотеното чело? А труповете на избитите? А Бенковски, който не можеше да се махне отпредя ми, когато го видях за последен път как си дига ръцете нагоре и трепери? Всички тия впечатления и възпоминания така също имаха своя решающ глас върху моето болно въображение в мрачната нощ и на бреговете на Свинарица, върху които лежаха на десят крачки разстояние моите другари.
Коритото на реката, доколкото можах аз да го забележа, е такова: тя има брегове, няколко метра високи от водата нагоре, стръмни и от двете страни покрити с дървета. Клонищата на тия дървета от двата противоположни брегове се срещат над водата отгоре, понеже тя е твърде тясна, и образуват покрита чаршия, каквито се срещат в старите турски градове. Че река тече на това старо място, се познава, както казах, само от хучението на водата. На три-четири места се опитах да се доближа до реката, но нощната тъмнина и стръмнината, от друга страна, ми препятствуваха. Деня може би да не се срещнеше подобно препятствие, но не беше така и нощно време. Слушаш само, че нещо хучи като под земята, и нищо повече, следователно как можеше да си потопи човек крака в такава неизвестна пропаст, без да го не побият студени тръпки, без да се не обладае от различни предчувствия?