Интимно

Привлечена от безименна сила, тя забрави за Кал и тръгна към стълбището. От уличните лампите навън проникваше достатъчно светлина, за да се ориентира в мрака.

— Джил? — извика тя тихо. Отговор нямаше.

Стигна до стълбите и почна предпазливо да ги изкачва. Дървото скърцаше силно под стъпките й.

Когато стигна площадката, тя се изкашля леко.

— Джил?

Тишината я обгърна като пелена. Тя потръпна. Огледа се в двете посоки. Детската спалня беше там вдясно. Онзи ден от миналото се завръщаше. Почти чуваше своя колега… как му беше името… който търсеше заедно с нея.

Вратата на спалнята беше отворена. Тя тръгна към нея.

В следващия миг замръзна на място.

В стаята, до стената, се виждаше рисунка.

Холи се втурна напред, грабна я и я отнесе до прозореца. Когато оскъдната светлина падна върху нея, дъхът й секна.

Беше същата рисунка, която беше намерила тук преди двайсет и пет години, рисунката, която беше показала на Кал Уедърс днес следобед в Балтимор. Онази рисунка, която не беше посмяла да погледне в продължение на четвърт век.

Холи усети, че й прималява. Сега вече знаеше, че Кал е бил прав. Джил беше тук или поне беше идвала.

Рисунката изобразяваше жена, висока, красива, с червени коси и зелени очи. Орисница. Тя се усмихваше и протягаше ръка.

Картината се тресеше в ръцете на Холи, сякаш нейният страх й вдъхваше живот. Тя се извърна от прозореца и огледа стаята.

Върху надуваем дюшек, завито с одеялце, спеше малко момиченце.

— О, господи! — прошепна тя.

Пристъпи напред, коленичи до детето и докосна ръчичката му. Реакция не последва.

— О, боже мой! Боже мой!

Холи се обърна към вратата.

— Кал! — извика тя. — Тук горе, бързо! Момиченцето! Момиченцето!

Но Кал Уедърс не я чу. Той беше в мазето зад пещта и държеше на ръце мъртвото тяло на Джил Лазаръс. Кръвта от раната от куршум в главата й беше почти изсъхнала. Дрехите й бяха покрити с мръсотия, а перуката, изместена от изстрела, се беше смъкнала встрани.

Но за първи път, доколкото Кал си спомняше, на лицето й бе изписан покой.