Пенрик [bg]

— Същото важи и за теб — изтъкна Найкис.

— Външността може да се промени. Както моята, така и на майка ти. Аз може да си боядисам косата и лицето или пък да вземем руса перука за нея. Може да взема сабото на Мира в багажа си и майка ти да го обуе на излизане, за да изглежда по-висока. Колкото до очите… е, очите никой не ги гледа.

— Твоите очи ли? — каза Найкис. — Тях всички ги забелязват.

Пен се смути, когато всички около масата кимнаха в съгласие.

— Може би аз имам решение за този проблем — каза Боша, отиде в спалнята си и се върна с малка кутийка. Отвори я и им показа очила с тънки пиринчени рамки и тъмнозелени стъкла.

— О! — възкликна Пен и се наведе да погледне. — Много умно! Познавам един стъклар в Мартенмост, който би проявил голям интерес. Не че слънцето е голям проблем в Кантоните, освен когато се отразява в снега и буквално те заслепява.

— Имате едновременно слънце и сняг? — учуди се Найкис. — Идваш от много странно място, Пен.

Той трепна, чул галеното си име от нея. Неволна грешка, без съмнение, но все пак му стана приятно.

— Подарък са ми от лейди Ксаре — обясни Боша. — Когато постъпих на работа тук. Очите ми сълзяха и пареха от силната светлина по обед. През двайсет и шестте години преди това никой не се беше сетил да ми предложи такова нещо. Никак не ми се иска да се разделям с тях, но ще го направя, ако така ще си тръгнете по-бързо оттук.

— Ще ти вземем други, скъпи Суракос — тихо каза лейди Ксаре.

Мълчаливо кимване с ръка върху сърцето. Без следа от ирония този път.

Пен извади внимателно очилата от кутията и ги нагласи на носа си. Стъклата бяха плоски, за щастие, и не изкривяваха образа. Пен примигна, обхождайки с поглед зеленикавата си публика.

— Ако целта е да останеш незабелязан — каза Найкис, — това няма да свърши работа.

— Толкова по-добре. Хората ще запомнят очилата, а не лицето зад тях.

— Може би… Значи пак ще се правиш на Мира?

Другите трима в стаята го гледаха с нескрито любопитство, но точно тази история, Копелето да помага, Пен не смяташе да разказва тук. Или където и да било. Макар че белият му бог вероятно би се смял до сълзи.

— Не и Мира, да не дават боговете. Точно в ордена на Дъщерята — не. Просветена Рухия. Тя ще знае какво да прави.

Найкис кимна доволно. Всички останали продължаваха да го зяпат.

— Бои — каза Танар след мъничко. — Поне с тях мога да помогна!