Ужас [bg]

— Литъл и останалите сигурно са се изгубили — прошепна моряк Кумс.

— Няма начин Едуард Литъл да се изгуби — отвърна Чарлс Бест. — Може да е заседнал, но и да се е изгубил.

— Къде да заседне? — прошепна Робърт Фериър, седнал на съседното гребло. — Този канал е със свободна вода. И вчера беше така.

— Може лейтенант Литъл и господин Рийд да са намерили канал с открита вода чак до самата река на Бак, да са вдигнали платна и да са отплавали — прошепна от съседната редица Том Макънви. — Ако питате мен, вече са там… похапват си сьомга, която скача направо в лодката, и обменят с туземците дрънкулки срещу китова мас.

Никой не каза нищо в отговор на това неприятно предположение. Всяко споменаване на ескимосите караше хората да изпадат в тих ужас след зверското убийство на лейтенант Ървинг и разстрела на осемте диваци на 24 април. Мисля, че повечето от мъжете — въпреки отчаяната надежда за спасение и получаване на каквато и да било помощ — по-скоро се страхуват от нова среща с местните жители, отколкото да се надяват на нея. Според някои философи жаждата за мъст е една от основните мотивации на човешкото поведение — и моряците са съгласни с това.

Два и половина часа след като напуснахме последния си лагер, велботът на капитан Крозиър изскочи от тесния канал в широко пространство свободна вода. Хората в неговата и в моята лодка нададоха радостни викове. При самия изход на канала, сякаш като ориентир, стърчеше черен прът, забит вертикално в снега и леда. Северозападната страна на пръта беше побеляла от падналия през нощта и замръзнал сняг.

Виковете секнаха внезапно, когато гъстата колона от лодки навлезе в откритата вода.

Водата беше червена.

На плоския лед вляво и вдясно от изхода на заливчето видяхме тъмночервени ивици и петна, които можеха да бъдат единствено кръв. От тази гледка ме побиха тръпки, а всичко останали мъже, които виждах, бяха с увиснали челюсти.

— Спокойно, хора — промърмори господин Кауч от носа на лодката ни. — Това са просто следи от нападения на бели мечки над тюлени. Виждали сме подобни гледки през лятото.

Капитан Крозиър във водещата лодка говореше на моряците горе-долу същото.

Само след минута узнахме, че кървавите следи от касапницата не са от тюлени, убити от бели мечки.

— О, Божичко! — възкликна Кумс.

Всички престанаха да гребат. Трите велбота, четирите катера и двата пинаса се скупчиха върху развълнуваната вода с червеникав оттенък.

От водата стърчеше вертикално носът на велбота на лейтенант Литъл. Виждахме ясно изписаното с черна боя име на лодката (едно от петте имена, които не бяха променени след произнесената през май кратка надгробна реч от капитан Крозиър) — „Лейди Дж. Франклин“. Велботът беше пречупен на две някъде на четири фута от носа и само носовата му част плаваше на повърхността — едвам виждахме отломките от разбитите пейки и дъски на корпуса под тъмната ледена вода.