Изворът [bg]

— Но на теб ти беше противно, Гейл.

— Крайно. И какво от това? Трудно ми беше в самото начало, когато ми го каза в колата. След това ми беше по-скоро приятно. — Говореше спокойно, отвръщайки на откровеността й с откровеност. Сигурна беше, че ще я остави да избира, ще прави същото, каквото прави тя, ще мълчи или ще признае всичко, което тя поиска.

— Защо?

— Не забеляза ли собствената си грешка — ако наистина е било грешка? Нямаше да се опиташ да ми причиниш болка, ако беше напълно безразлична към мен.

— Не. Не беше грешка.

— Умееш да губиш, Доминик.

— Мисля, че и с това си ме заразил, Гейл. И има нещо, за което искам да ти благодаря.

— За какво?

— Че си забранил вестниците на Уайнънд да пишат за нашата женитба.

Той я погледна и за миг в очите му се появи особена бдителност, после се усмихна.

— Не е в стила ти да ми благодариш за такова нещо.

— Не е в твоя стил да го правиш.

— Трябваше да го направя. Но реших, че ще се ядосаш.

— Би трябвало, но не се ядосах. Не съм ядосана. Благодаря ти.

— Може ли човек да изпита благодарност за благодарността? Малко трудно е да го изразя, но така го чувствам, Доминик.

Тя погледна меката светлина по стените наоколо. Осветлението беше част от стаята, с него стените придобиваха нещо повече от материя и цвят. Хрумна й, че зад тези стени има други стаи, които не бе виждала, но вече бяха нейни. И си даде сметка, че иска да са нейни.

— Гейл, не те попитах какво ще правим сега. Ще заминем ли? Ще имаме ли меден месец? Странно, дори не съм си задала този въпрос. Мислих за сватбата и нищо повече. Сякаш нещата свършиха дотам, а оттам нататък ти пое всичко. И това не е в моя стил.

— Но този път не е добре за мен. Пасивността не е добър знак, особено от твоя страна.

— Може и да е… ако така ми е добре.

— Може би. Но няма да е задълго. Не, няма да заминаваме никъде. Освен ако искаш да заминем.

— Не.

— Тогава оставаме тук. Още един специален начин да направим изключение. Характерното за теб и мен поведение. Заминаването винаги е било бягство и за двама ни. Този път не бягаме.

— Да, Гейл.

Прегърна я и я целуна. Ръката й остана свита, притисната между неговото и нейното тяло, с длан на рамото. Усещаше на бузата си вехнещия жасминов букет, излъчващ изящно пролетно ухание.

Влезе в спалнята му и установи, че няма нищо общо със спалнята от снимките в безбройните списания. Стъклената клетка беше разрушена. На нейно място беше построена стая без прозорци, с осветление и климатик. Отвън не проникваше нито светлина, нито въздух.

Легна в леглото му и притисна длани към студените гладки чаршафи от двете си страни, така че ръцете й да не помръдват и да не го докосват. Но скованото й безразличие не предизвика в него безсилен гняв. Той разбра и се засмя. Произнесе дрезгаво, развеселено и безцеремонно: